Димитър Димов, автор на шедьоврите „Осъдени души“, „Тютюн“ и „Поручик Бенц“, е роден на 25 юни 1909 г. в Ловеч.
Припомняме ви няколко вечни цитата от неговото творчество
“И тогава той съзна, че всичко, което ставаше, не можеше да бъде друго и че хората се бореха, страдаха и умираха, а животът вървеше неспирно напред.”
„Ако изпушиш три цигари, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цигари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи!“
“Изглежда, че душата й е била проядена от нещо, което не знаем.”
„Човек може да живее еднакво добре с десет или сто милиона зад гърба си. Защо притежателите им изпитват тоя безумен порив да прибавят още към тях?”
“Тя беше направила още една крачка към разбиране на истинския му образ, виждаше го оголен и тъп, лишен напълно от морално съзнание, от елементарна човешка способност да прави разлика между добро и зло, между подлост и достойнство. Виждаше само един нищожен търгаш, един изрод, един луд…”
“Най-сетне тя беше стъпила здраво на земята. Съзнаваше напълно, че реалният свят беше много по-широк и богат от мечтите.”
“Стори й се, че в душата й умираше нещо, което нямаше да се върне никога. И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й.”
„Любовният ужас е сладък и опиянителен, но той има качествата на всеки друг ужас. Той разяждаше, сломяваше неумолимо волята му. И все пак между двете възможности — да не бе срещал Елена в живота си и състоянието, в което се намираше сега, предпочиташе втората.”
„Дали я обичаше? Той си зададе въпроса ненадейно, но веднага си отговори с положително „не“. Твърдите и независими жени го дразнеха. Интелектът им се насочваше винаги към абсурдни неща.”
“Тя разбираше света, който я уморяваше с паденията си, но гледаше на него хладно и безразлично. Не беше нито щастлива, нито нещастна. И много често тя съзнаваше, с тихата ирония на философ, че беше само сива, никому непотребна вещ.”
“Доброто и злото са недействителни. Няма друга действителност освен тази, която човек си създава сам.”
„Ние все чакаме да дойде нещо, а то не идва и не идва. Защо е така? Защо всичко е илюзия – животът, смъртта, желанието да бъдем обичани…“
„Лицето му бе все тъй мъжествено, както преди дванадесет години. Под кафявата му риза се очертаваха твърдите и стегнати мускули, които някога караха тялото и да отмалява. И дори погледът му не се беше променил. Това беше поглед, който продължаваше да я изпълва с ревност и любов.“
„Това бяха очи, които разбираха от всичко, но не се вълнуваха от нищо.“
“И все по-ясно виждам, че нашият свят ще загине от алчността си.”
Димитър Димов
