Кой е бил папата, който изчезнал без следа?

Папата, който изчезнал без следа, звучи като сюжет на исторически трилър, но зад този въпрос се крие нещо много по-интересно от обикновена легенда. Когато човек потърси в средновековните хроники, не открива един-единствен понтифик, потънал вдън земя, а цяла поредица от църковни глави, чиито последни дни са обвити в мъгла: свалени от императори, затворени в замъци, пратени в изгнание или просто изчезнали от писмените извори. Честният отговор е, че нито един римски епископ не се е изпарил в буквалния смисъл. Има обаче един случай, който се доближава до това определение повече от всички останали и който се чете като бягство от роман.

Това е историята на Целестин V, отшелника, който неочаквано станал глава на Католическата църква, отказал се от престола само няколко месеца по-късно и после се опитал да избяга от собствения си наследник. В статията ще разгледаме какво знаем със сигурност, какво е спорно и кои популярни разкази трябва да оставим на мястото им, сред легендите.

Има ли папа, изчезнал наистина без следа?

Преди да потърсим отговор, трябва да уточним очакванията си. Историците не познават папа, който да е изчезнал безследно така, както изчезват герои от мистериозни разкази. Съдбата на почти всеки глава на Римската църква е проследена поне в общи линии: знаем къде е бил погребан, къде е починал или поне кой е бил виновен за падението му. Там, където сведенията са оскъдни, обикновено липсват не фактите, а надеждните свидетели.

Затова изразът „изчезнал без следа“ в случая е по-скоро метафора. Той описва папата, който внезапно напуска сцената на голямата политика, и след това читателят остава с чувството, че нещо е останало недоизказано. Именно в тази категория попадат три добре познати имена: Йоан XII, Бенедикт V и Целестин V. Към тях можем да добавим и Бенедикт IX, чийто край наистина е неясен. Всеки от тях заслужава отделен поглед.

Митът за папеса Йоана: историята, която не е била

Когато се заговори за папата, чиято тайна е останала неразгадана, неизбежно се появява и един разказ, който не бива да подвежда читателя. Става дума за легендата за папеса Йоана, жена, която уж се преоблякла като мъж и заела папския престол през IX век. Според преданието разкритието настъпило по време на тържествено шествие, когато тя внезапно родила дете, след което изчезнала от хрониките.

Историята се появява едва през XIII век в съчиненията на някои монашески летописци и е повтаряна векове наред. Съвременните историци обаче я отхвърлят, защото няма нито един съвременен на събитията източник, който да я потвърждава. Редът на папите от онова време е добре документиран и в него няма място за скрита папеса. Затова тази история е литература, а не история, и в нея няма загадъчно изчезване, което да чака обяснение.

Важно е да разграничим три различни понятия, които често се смесват в популярните разкази. Първото е смъртта при неясни обстоятелства, второто е свалянето от власт и изгнанието, а третото е прекъсването на писмените сведения. Когато читателят търси папата, изчезнал без следа, обикновено се натъква именно на комбинация от тях, подсилена от прекалено сензационния език на по-късните преразкази. Затова всеки от случаите по-долу ще разгледаме поотделно, като се опираме само на онова, което хрониките действително съобщават.

Папа Йоан XII: край на понтификата, който дава повече въпроси, отколкото отговори

Йоан XII е един от най-скандалните папи на Средновековието. Роден като Октавиан, той заема престола в средата на X век, едва на около осемнадесет години, и е едновременно духовен и светски владетел на Рим. Именно той короняса германския крал Ото I за император през 962 г. и така полага основите на връзката между Рим и Свещената римска империя.

Само година по-късно отношенията им се разпадат. Папата започва да търси съюзници срещу самия Ото, а императорът свиква събор в Рим, на който Йоан е обвинен в тежки нарушения и е свален в негово отсъствие. На негово място е избран Лъв VIII. Когато императорът напуска града, Йоан се връща и си възвръща властта със сурови разправи срещу враговете си.

Краят на папата е внезапен. Той умира на 14 май 964 г., а причините за смъртта му са обект на спор. Според Лиутпранд Кремонски, хронист, близък до императора, папата бил ударен от дявола по време на любовна среща с омъжена жена. Други сведения говорят, че е бил нападнат от разярения съпруг. Трябва да помним, че повечето сведения идват от враждебно настроени автори, затова истината за последните му дни остава неясна. Това обаче е смърт, а не изчезване: тялото му е погребано, а мястото му е известно.

Папа Бенедикт V: сваленият папа, който изчезва от Рим

Далеч по-близо до понятието „изчезване от сцената“ е съдбата на Бенедикт V. След смъртта на Йоан XII през 964 г. римляните избират Бенедикт за папа, въпреки волята на императора Ото I, който вече е подкрепил Лъв VIII. Изборът предизвиква нов конфликт между Рим и императорската власт. Ото I не приема решението на римляните и обсажда града, докато жителите му не са принудени да се предадат.

Последвалият събор е унизителен за новоизбрания понтифик. Според историческите разкази Бенедикт е изправен пред събранието, лишен е от папските одежди, а жезълът му е счупен над главата му – символичен акт, с който е обявено отстраняването му от власт. Лъв VIII, който вече е бил признат от императора, получава възможност да заеме престола без съперник. На Бенедикт е позволено да запази само дяконския си сан.

Но съдбата му не приключва с унизителното отстраняване. Ото I решава да го изпрати далеч от Рим – в Хамбург, където е поставен под надзора на архиепископ Адалдаг. Така човекът, когото само преди кратко време римляните са избрали за глава на Църквата, се оказва в чужда земя, откъснат от политическите борби и от общността, която го е подкрепила. Няма данни да е направил сериозен опит да си върне престола. Вместо това последните му месеци преминават далеч от центъра на църковната власт.

Бенедикт V умира в Хамбург на 4 юли 965 г. По-късно паметта му е запазена в местната църковна традиция, а гробът му се свързва с катедралата в града. Така папата не изчезва безследно, но животът му след свалянето остава сравнително слабо познат на широката публика.

Неговата история разкрива колко зависим е бил папският престол от политическата воля на владетелите през X век. Изборът на римляните не е бил достатъчен, за да гарантира властта на един папа, когато срещу него е заставала армията на императора. Бенедикт V губи не само престола си, но и възможността да остане в Рим. Именно затова името му се вписва сред историите за папи, които сякаш изчезват от голямата сцена, макар съдбата им да не е напълно неизвестна.

Целестин V: отшелникът, който не искал да бъде папата

Най-завладяващият случай е този на Пиетро да Мороне, роден около 1215 г. в Южна Италия. Той е монах, който прекарва голяма част от живота си в планински пещери и основава ново монашеско общество, известно по-късно като целестинци. Името му е известно из цяла Италия, но не заради политически амбиции, а заради строгия му аскетичен живот.

Още от младостта си Пиетро избира път, който го отдалечава от светските удоволствия и борбите за влияние. Той търси уединение, молитва и духовна дисциплина, а суровите планински условия се превръщат в естествена част от ежедневието му. Постепенно около него се събират последователи, привлечени от неговия начин на живот и стремежа му към религиозна чистота. Така човекът, който предпочита тишината на планината пред обществения живот, придобива влияние, което дори не е търсил.

През 1292 г. умира папа Николай IV и кардиналите не могат да се споразумеят за наследник повече от две години. Раздорите между римските родове и натискът на анжуйския крал на Неапол затвърждават безизходицата. Според преданието отшелникът написал писмо, в което предупредил кардиналите, че ще ги сполети Божи гняв, ако не изберат глава на Църквата. Малко по-късно именно той самият е избран. През юли 1294 г. 79-годишният монах става папа с името Целестин V.

Изборът му изглежда необичаен дори за времето си. Кардиналите търсят решение на продължителната криза, а пред тях се появява човек, който няма опит в сложната дипломация на папския двор и не принадлежи към влиятелните политически кръгове. Неговата репутация на свят и скромен монах вероятно е изглеждала като възможност за изход от противопоставянето. Но духовният авторитет и способността да управляваш една от най-влиятелните институции в Европа са две съвсем различни неща.

Коронясан е на 29 август 1294 г. в базиликата Санта Мария ди Колемаджо в Акуила, а според хрониките бил влязъл в града върху магаре, не върху великолепен кон. Това е символ на човек, който идва от друг свят, различен от света на властта. Именно тази разлика ще му коства много.

За разлика от предшествениците си, Целестин V не се стреми да демонстрира величие чрез пищни церемонии и политическо могъщество. Неговият образ остава свързан с монашеската скромност, а поведението му често изненадва хората около него. Той се опитва да запази навиците си на отшелник, въпреки че вече носи отговорност за решения, засягащи цялата Католическа църква.

Постепенно става ясно, че новият папа трудно се приспособява към средата, в която е попаднал. Около него се преплитат интересите на кардинали, владетели и влиятелни семейства, а всяко негово решение може да промени политическото равновесие в Европа. Човекът, който е търсил спокойствие в планините, внезапно се оказва в центъра на борби за власт. Това противоречие ще обясни и едно от най-необичайните решения в историята на папството – доброволния му отказ от престола.

Защо папата се отказа от престола

Скоро след избора си Целестин се озовава в Неапол, където папата попада под силното влияние на Карл II Анжуйски, владетеля на града. Новият папа няма опит в управлението, не владее добре латински и раздава привилегии, които после се оказват противоречиви. Администрацията на Църквата започва да се обърква, а самият той се оплаква, че не може да се моли спокойно.

Тогава се случва нещо без прецедент в историята на папството. Целестин издава постановление, в което се признава, че папата има право да се откаже от длъжността си. На 13 декември 1294 г. той прочита пред кардиналите декларация за оттегляне и се връща към облеклото на монах. Историците спорят доколко решението е било изцяло свободно. Някои смятат, че е било дълбоко религиозно чувство, други подозират влиянието на кардинал Бенедето Каетани, който десет дни по-късно е избран за наследник под името Бонифаций VIII.

Именно това е моментът, от който започва загадката около папата, който не искал да бъде такъв. Бившият папа иска само едно: да се върне в самотата на отшелническата си килия. Новият папа обаче разбира, че човек, когото част от Църквата все още смята за законен глава, е опасен.

Бягството на папата и залавянето му

Бонифаций VIII не позволява на предшественика си да се върне при монасите. Според хрониките Целестин е държан под наблюдение, но успява да се измъкне и в продължение на няколко месеца се укрива в планините на Южна Италия. Онези, които го търсят, не са просто пратеници на новия папа, а и десетки обикновени хора, които го смятат за светец.

Накрая бившият папа се насочва към бреговете на Апулия и се опитва да премине Адриатическо море, вероятно с намерение да намери убежище на другия бряг. В околностите на Виесте обаче е заловен през 1295 г. и предаден на Бонифаций. Това е най-близкото до „безследно изчезване“, с което разполага историята: човек, който доскоро е бил най-високопоставеният духовник в Европа, живее като беглец, скитащ из гори и пещери.

Заловеният Целестин е отведен при Бонифаций, който решава да го държи далеч от обществото. Причината е политическа: докато папата, който се е отказал от престола, е жив и свободен, в Църквата все някой може да използва името му, за да оспори законността на новия избор. Така бившият папа, почитан от народа като светец, остава пленник на собствения си наследник.

Затворникът от Кастел Фумоне и спорът за смъртта му

Бившият папа е затворен в крепостта Кастел Фумоне, близо до Ферентино. Условията не са описани подробно, но по-късните разкази говорят за малка и мрачна килия, в която той прекарва последните си месеци. Умира на 19 май 1296 г., на около осемдесет години. Официалната причина е естествена смърт, но още приживе и непосредствено след това се появяват слухове, че Бонифаций е наредил да го убият.

Поводът за спора е по-късен. При изследване на останките му, които почиват в Акуила, учените забелязват отвор в черепа, който според някои изследвания може да е следа от пирон. Други специалисти не са съгласни и предполагат, че увреждането може да е с друг произход. Ясно е само, че доказателства за убийство няма и че въпросът остава без категоричен отговор.

В крайна сметка Целестин е канонизиран през 1313 г. от папа Климент V и днес е почитан като свети Петър Целестин. Дори Данте го поставя във входа на ада в „Божествена комедия“, като го упреква за „великия отказ“ от длъжността, а историците спорят дали поетът има предвид именно него.

Бенедикт IX: папата, чиято следа наистина се губи

Ако търсим случай, при който сведенията действително секват, най-добрият пример е Бенедикт IX. Той е избран за папа още като млад и три пъти заема папския престол през XI век, като при един от случаите дори продава длъжността си срещу пари. Последното му отстраняване е през 1048 г.

След това следите му стават оскъдни. Някои учени предполагат, че е прекарал последните си години в манастира Гротаферата край Рим, където е умрял покаял се, но сведенията са слаби и датата на смъртта му остава неизвестна. Затова, ако някой папа може да бъде наречен човек, чийто край историята не е записала сигурно, това е именно той. Въпреки това и в неговия случай не говорим за мистериозно изчезване, а за мълчание на източниците.

Защо историята продължава да вълнува

Съдбата на Целестин V отново излиза на преден план през 2013 г., когато папа Бенедикт XVI обявява оттеглянето си. Това е първият случай от векове, в който папа напуска длъжността си доброволно. Много наблюдатели веднага си спомнят за средновековния отшелник, а самият Бенедикт XVI още през 2009 г. посещава гроба му в Акуила и оставя там палиума си, символ на папската власт.

Паралелът не е случаен. И в двата случая става дума за човек, който се чувства неспособен да понесе тежестта на длъжността, и за Църква, която трябва да реши как да постъпи с папата, който вече не желае да бъде такъв. Разликата е в епохата: средновековният папа е преследван като политически риск, а съвременният живее в Ватикана в мир.

Историите за изчезнали папи продължават да привличат читателите по още една причина. Те докосват страх, който е универсален: страха от власт, която не може да се удържи, и от забрава, която настъпва, когато историята спре да те търси. Затова хрониките, зад които се крие истинска човешка трагедия, звучат по-силно от всяка измислица, а папата, който напуснал трона си, остава една от най-човешките фигури на Средновековието.

Папата, който изчезнал без следа, всъщност не е съществувал в буквалния смисъл, но историята е запазила няколко фигури, чиито съдби звучат като мистерия.

Според някои изследвания причината за тази устойчива привлекателност е, че хората по-лесно запомнят драматичните краища на великите личности, отколкото дългите години на тяхното управление. Йоан XII умира при неясни обстоятелства, Бенедикт V е изпратен в изгнание, Бенедикт IX изчезва от източниците, а Целестин V е най-близкият до образа на беглеца, който напуска трона и се опитва да се скрие от света.

От всички тях именно Целестин V заслужава най-голямо внимание. Папата, който се отказал от най-високата власт в Църквата, платил за решението си със свободата си и вероятно с по-кратък живот. Неговата история напомня, че зад заглавията за безследно изчезнали хора често стоят много по-човешки истории за власт, страх и вяра. Колкото повече ги изследваме, толкова по-ясно виждаме, че най-голямата загадка не е къде е отишъл един папа, а защо хората го забравят толкова бързо.

Статията е с образователна и информационна цел.