Мохенджо Даро: загадката на изчезналата цивилизация
Представете си град, в който преди близо четири и половина хилядолетия улиците са прави като по линийка, къщите имат собствени бани, а отпадните води изчезват в покрити тухлени канали под настилката. Това не е описание на съвременен квартал, а на Мохенджо Даро – един от най-големите градове на бронзовата епоха, изграден на брега на река Инд в днешен Пакистан. Инженерното му майсторство е толкова впечатляващо, че и до днес кара специалистите да се питат как обществото, създало го, е стигнало до тези решения толкова рано.
Парадоксът е в това, че колкото повече знаем за изящната организация на града, толкова по-ясно виждаме колко малко знаем за хората, които са го построили. Не са запазени царски дворци с хроники по стените, нито храмове с посветителни надписи. Писмеността им, оставена върху хиляди печати, остава неразчетена. Не знаем нито как са наричали града си, нито на какви богове са се молили, нито кой е вземал решенията за общите водопроводи и улични трасета.
Именно затова историята на древния град Мохенджо Даро е истинско историческо разследване. Един вид знания са твърдо установени от разкопки, други са научни хипотези, а трети са просто легенди, разпространени в интернет. В тази статия ще разгледаме какво показват находките, как е изглеждал животът в града, защо цивилизацията на Инд отслабва и какво всъщност е вярно за популярните разкази за „ядрена катастрофа“. Ще започнем от основите.
Какво представлява Мохенджо Даро?
Руините на Мохенджо Даро се намират в провинция Синд, в югоизточната част на Пакистан, на западния бряг на река Инд, недалеч от град Ларкана. Градът принадлежи към цивилизацията на Инд, известна още като Хараппска цивилизация, която обхваща огромни територии в долината на Инд и съседните региони. Известни са над хиляда селища от тази култура, а общата ѝ площ надхвърля милион квадратни километра. Заедно с Хараппа тя е сред най-ранните градски цивилизации на света, съвременна на Древен Египет и шумерските градове в Месопотамия.
Според повечето оценки градът е основан около 2500 г. пр. Хр. и процъфтява през зрелия период на цивилизацията, приблизително между 2600 и 1900 г. пр. Хр. Различните изследователи оценяват населението му от около 20 000 до 40 000 души, като тези числа остават приблизителни. Значението на обекта е огромно: това е един от най-добре проучените градски центрове на цивилизацията на Инд и основен източник на знания за нея.
Името Мохенджо Даро обикновено се превежда от синдхи като „Хълм на мъртвите“ или „Могила на мъртвите“. Така местните жители наричат възвишението още преди началото на научните проучвания. Това е съвременно име, а не това, с което са го знаели създателите му. Древното му име остава неизвестно, а предложените хипотези, например за името „Кукутарма“, не са потвърдени. Преводът на съвременното име е общоприет, но то не казва нищо за историята на града.
Откриването на изгубения град
Могилата е позната на археолозите от години, но истинското ѝ значение се разкрива едва в началото на XX век. Горната част на хълма е заета от будистки ступа от времето на Кушанското царство, от около II век сл. Хр. Именно ступата привлича вниманието на индийския археолог Р. Д. Банерджи, който през 1919–1920 г. започва проучвания за Индийската археологическа служба. Банерджи открива, че под нея лежат много по-древни пластове.
Решаващо значение има връзката със събитията в Хараппа, където Дая Рам Сахни започва разкопки през 1921 г. Когато в двата обекта се откриват сходни печати и тухли, става ясно, че става дума за обща неизвестна дотогава цивилизация. Сър Джон Маршал, тогавашният директор на Индийската археологическа служба, оповестява откритието пред света през септември 1924 г. и ръководи разкопките през следващите години. Към тях се присъединяват Ърнест Маккей и други изследователи. Впоследствие, през 1950 г., Мортимър Уилър провежда допълнителни проучвания, а по-късно работят Джордж Дейлс и международни екипи, сред които германският екип под ръководството на Михаел Янсен.
Откритието променя представите за древната история на региона. Дотогава Индия се свързва предимно с по-късните ведически времена. Внезапно се оказва, че още в третото хилядолетие пр. Хр. тук е съществувала развита градска култура. Мохенджо Даро показва колко широко е било разпространено градското планиране в древния свят.
Как е изглеждал животът в Мохенджо Даро?
Градът се състои от две основни части. На изток се простира Долният град с жилищните квартали, а на запад се издига Цитаделата, изкуствена платформа от тухли и пръст, върху която са разположени обществени сгради. Улиците на Долния град са подредени в почти правилна решетка, а основните артерии са значително по-широки от страничните. Тухлите са печени и стандартизирани, като размерите им следват съотношение, което се среща в целия регион.
Къщите са строени около вътрешни дворове, а към улицата често гледат само глухи стени. Някои са били двуетажни. Почти всяка по-голяма къща има помещение за миене, свързано с уличната канализация. Особено впечатляващо е, че в Мохенджо Даро липсват очевидни дворци, царски гробници и монументални храмове. Това е различно от Египет и Месопотамия и повдига въпроса как е била организирана властта.
Хората са се занимавали със земеделие и занаяти. Растителните останки показват отглеждане на пшеница, ечемик, грах и сусам. В региона е засвидетелствано и ранно използване на памук, а при Мохенджо Даро е открит фрагмент от памучен плат. Отглеждани са едър рогат добитък, овце и кози, а рибата от Инд вероятно е била важна част от храната. Занаятчиите обработват мъниста от карнеола, мед, бронз и мъниста от седеф, правят керамика и фигурки от глина. Стандартизираните каменни тежести подсказват организирана търговия.
Колко стабилно е било това общество, не е ясно. Липсата на очевидни военни укрепления и оръжейни арсенали не доказва мирно съществуване, а само липса на следи, които бихме разпознали. Кои са били управниците, имало ли е владетел или съвет на търговци, дали жреците са имали власт, всичко това са въпроси без сигурен отговор.
Невероятната канализационна и водоснабдителна система
Ако трябва да назовем една причина, поради която Мохенджо Даро е известен, това е неговата система за вода. Градът разполага с много кладенци, а разкопките са регистрирали стотици. Те са облицовани с тухли, често оформени така, че да образуват здрава цилиндрична шахта. Много от къщите имат собствен кладенец, а други са ползвали обществени.
Отпадните води от баните и от кухните са се оттичали по тесни улеи в стените на къщите. От тях водата е достигала до по-големи канали, облицовани с печени тухли и покрити с тухлени плочи или камъни. Така се предотвратяват неприятните миризми. Капаците могат да се вдигнат за почистване, а на определени места са предвидени шахти за утайки. Тази грижа за поддръжката предполага, че някой е следял системата и я е ремонтирал.
Най-впечатляващият елемент е, че такава мрежа предполага планиране отпреди изграждането на улиците. Каналите са свързани с трасето на уличната решетка. Това не е система, нарастваща стихийно, а резултат от общо решение и обществена организация, която е могла да налага правила и стандарти.
Археолозите са впечатлени и днес. В повечето градове от същото време няма сравнима грижа за хигиената на обикновените жители. Тук общата инфраструктура обслужва много къщи, не само сградите на елита. Нито един от тези факти не ни казва кой е управлявал, но показва, че обществото е ценяло чистотата, а може би и ритуалното пречистване.
Голямата баня – мистерията на древния комплекс
В Цитаделата се намира най-известната постройка на града, т.нар. Голяма баня. Това е правоъгълен басейн с размери около 12 на 7 метра и дълбочина около 2,4 метра. Към него водят стълби от двата края, а по дъното има хоризонтална настилка от печени тухли.
Хидроизолацията е забележителна. Тухлите са положени върху гипсов разтвор, а между пластовете е нанесен слой битум, естествена смола, която е спирала водата. Около басейна има колонада, а в близост са открити стаи и кладенец, който е вероятно източникът на водата. Отводнителен канал позволява изпразването на басейна.
За какво е служила баната? Най-разпространеното предположение е, че е имала ритуално предназначение, подобно на пречистването във водата, което се среща в по-късни индийски традиции. Други изследователи допускат обществено ползване, събрания или церемонии на елита. Сигурни доказателства обаче няма. Не са открити надписи, олтари или свещени предмети, които недвусмислено да определят функцията ѝ. Затова идеята за ритуален обект си остава правдоподобна хипотеза, но не доказан факт.
Така Голямата баня олицетворява цялата загадка на Мохенджо Даро: виждаме отлично запазена постройка, но не разбираме какво са преживявали хората в нея.
Писмеността, която никой все още не може да разчете
Цивилизацията на Инд е оставила писменост, която никой не е успял да разчете. Знаците са кратки редици от символи, подредени най-често отдясно наляво. Откриват се върху квадратни печати от стеатит, върху глинени плочки, керамика, медни таблички и накити. Според различни оценки отделните знаци са между четиристотин и петстотин, но точният брой зависи от начина на класификация.
Основният проблем е, че надписите са много къси. Обикновено съдържат само няколко знака, а рядко надвишават двайсетина. Няма двуезичен текст, подобен на Розетския камък, който да свърже знаците с известен език. Не знаем и на какъв език са говорели хората от цивилизацията на Инд. Предлагани са връзки с дравидски, индоарийски и други езици, но нито една не е общоприета. Спори се дори дали знаците представят пълна писменост или система от символи.
Ако писмеността бъде разчетена, последствията ще бъдат огромни. Бихме могли да научим как са наричали градовете си, какви титли са носели управниците, как са записвали търговските сделки и каква е била религията им. Засега тази липса ограничава знанията ни. Знаем какво са правили хората, но не знаем какво са казвали и в какво са вярвали.
Загадъчните находки от Мохенджо Даро
Печатите са най-често откриваните артефакти. Върху тях са изобразени животни: най-често т.нар. еднорог, а също бикове, слонове и тигри. До образите стоят знаци от неразчетената писменост. Печатите вероятно са били използвани за маркиране на стоки, но дали изображенията имат религиозно значение, не е сигурно. Известният печат, наричан „Пашупати“, показва седнала фигура с рога, обкръжена от животни. Свързването ѝ с по-късно индуистко божество е интерпретация, а не установен факт.
„Танцуващото момиче“ е бронзова фигурка с височина около 10,5 сантиметра, изработена по метода на загубения восък. Намерена е през 1926 г. и показва високо ниво на металообработка. Името е дадено от учените и не доказва, че изобразената е била танцьорка. Днес фигурката се пази в Националния музей в Ню Делхи.
„Жрецът-цар“ е стеатитна скулптура с височина около 17,5 сантиметра, открита през 1927 г. Фигурата е с брада, украсена лента на главата и дреха с шарка. Названието също е произволно и отразява предположението на откривателите, че изобразява владетел с религиозна роля. Всъщност не знаем кого представлява.
Бижутата от карнеол, злато, мъниста от лазурит и керамиката говорят за развит занаятчийски живот. Печати, подобни на тези от Мохенджо Даро, са открити в Ур и други месопотамски градове, а клинописни текстове споменават страна, наречена Мелуха, която много изследователи свързват с долината на Инд. Това са доказателства за далечна търговия, но подробностите остават неясни.
Защо изчезва цивилизацията на Инд?
Около 1900 г. пр. Хр. големите градове започват да запустяват. Съвременните изследователи говорят за постепенен процес, а не за единична катастрофа, и не приемат една-единствена причина.
Една от основните хипотези е свързана с климата. Данни от различни региони подсказват отслабване на мусонните дъждове и дълги периоди на засушаване през този период. Част от учените свързват това с по-широко климатично събитие, около 2200 г. пр. Хр. Изследвания на речните системи показват, че някои реки са променили руслата си, а други са намалели. Спорът за реката Гхагар-Хакра, която според някои е била обилна, продължава. Ако водата е изчезнала, земеделието е трудно да поддържа големи градове.
Към тези природни фактори се добавят икономически и социални. Промените в търговските маршрути, включително спадът на връзките с Месопотамия, може да са намалили доходите на градските занаятчии. Хората постепенно напускат големите центрове и се преселват към по-малки селища, често на изток и юг. В Мохенджо Даро също се наблюдава запускане на сградите и по-небрежно поддържане на инфраструктурата преди окончателното изоставяне. Най-вероятно причината е съчетание от фактори, а не една.
Митът за внезапното унищожение на Мохенджо Даро
В интернет често се разказва, че градът е бил унищожен за миг. Тези твърдения заслужават критична проверка.
През 1940-те и 50-те години Мортимър Уилър предполага, че завоевателите са нахлули и са избили жителите, като основание са му скелетите, открити по улиците. По-късно Джордж Дейлс в статия от 1964 г. показва, че костите са малко на брой, от различни периоди, не са свързани с общ пласт на разрушение и нямат следи от битка. Идеята за „внезапното клане“ е оставена от науката.
Най-популярна днес е теорията за древна ядрена експлозия. Книги от 1970-те години, като „2000 години преди Хирошима“ на Дейвънпорт и Винченти, твърдят, че скелетите са радиоактивни, а стопените късове глина са доказателство за взрив. Подобни твърдения не са подкрепени от публикувани и проверени измервания. Късовете споени керамика се срещат при пещи и при пожари и не изискват ядрено обяснение. Няма следи от кратер или разрушителна вълна. Идеята за извънземна намеса също не се подкрепя от нито една находка.
Тези разкази са пример за псевдоархеология. Те са увлекателни, но често се основават на непроверени твърдения. Реалната история на Мохенджо Даро е по-бавна, но не по-малко интересна.
Какво се е случило с наследниците на цивилизацията на Инд?
Населението не изчезва. След около 1900 г. пр. Хр. археолозите наблюдават т.нар. Късен хараппски период. Големите градове запустяват, но много малки селища продължават да съществуват, а някои дори нарастват, особено в Пенджаб, Хариана и Гуджарат. Писмеността и градското планиране постепенно отпадат, а занаятите се променят.
Генетичните изследвания дават допълнителна информация. През 2019 г. екипи, свързани с Университета Харвард и Института „Бирбал Сахни“, публикуваха анализ на древна ДНК от скелет, открит в Ракигархи в Индия, датиран към периода на цивилизацията. Резултатите показват смесен произход на предците, който не включва компонента, свързван със степните пастири. Тези данни са важни, но обхващат малък брой индивиди и вероятно ще се уточняват.
Затова твърдението, че цивилизацията е „изчезнала без следа“, е неточно. Изчезват големите градове и част от институциите им, но хората и част от традициите им продължават в по-късните общества на региона.
Може ли Мохенджо Даро да бъде посетен днес?
Да. Обектът се намира в провинция Синд и е достъпен за посетители, като обикновено се стига през Ларкана. Може да се видят улиците на Долния град, основите на къщите, кладенците, каналите, Голямата баня и будисткият ступа на върха на Цитаделата. На място има малък музей с по-незначителни находки, а най-известните експонати се съхраняват в музеи в Карачи и Ню Делхи. Преди пътуване е разумно да се проверят актуалните условия за сигурност и достъп.
От 1980 г. Мохенджо Даро е в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО. Руините обаче са застрашени. Тухлите са изложени на засоляване, а подпочвените води, дъждовете и наводненията ги разрушават. Разкопките са значително ограничени от 1960-те години, за да не се засилват щетите. Проблем са и недостатъчните средства.
Опазването е важно не само за Пакистан. Всяка загубена тухла е загубена информация за ранната урбанизация. Много въпроси за града все още са отворени, а част от тях е по-добре да се оставят на бъдещите технологии, отколкото да бъдат решавани с разкопки днес.
Често задавани въпроси за Мохенджо Даро
Къде се намира Мохенджо Даро? В провинция Синд, Пакистан, на западния бряг на река Инд, близо до град Ларкана.
На колко години е Мохенджо Даро? Градът е основан около 2500 г. пр. Хр., така че е на около 4500 години. Най-интензивно е бил населяван до около 1900 г. пр. Хр.
Какво означава името Мохенджо Даро? Обикновено се превежда като „Хълм на мъртвите“ от синдхи. То е съвременно, а древното име на града е неизвестно.
Защо писмеността на цивилизацията на Инд не е разчетена? Надписите са много къси, няма двуезичен текст, а езикът, на който са писани, не е известен.
Унищожен ли е Мохенджо Даро от ядрена експлозия? Не. Няма научни доказателства за ядрена експлозия, кратер или радиоактивни следи. Това твърдение е част от псевдоархеологията.
Изчезнали ли са хората от цивилизацията на Инд? Не. Големите градове са изоставени, но населението продължава да живее в по-малки селища, а традициите му не изчезват напълно.
Историята на Мохенджо Даро ни показва едновременно колко много и колко малко знаем за миналото.
Знаем, че преди над четири хилядолетия на брега на Инд е съществувал планиран град с канализация, кладенци, стандартизирани тухли и обширна търговия. Знаем, че Голямата баня е била важна, макар да не знаем точно за какво е служела. Знаем и че печатите, фигурките и бижутата говорят за сложно и умело общество.
От друга страна, най-важните отговори са ни недостъпни, докато писмеността остава неразчетена. Не знаем имената на владетелите, езика на жителите, нито как са се обръщали към божествата си. Упадъкът на града също не е обяснен с една причина. Най-убедителната картина е на постепенно съчетание от климатични промени, речни изменения, икономически натиск и преселване на хората, а не на внезапен край.
Историята на Мохенджо Даро е напомняне, че древността не е само сензации и легенди. Тя е търпелива работа с тухли, семена, печати и стари кости. И докато част от мистериите на древния свят продължават да чакат своя разчитател, остава усещането, че под пясъците на Инд и в безброй други места още лежи история, която човечеството тепърва ще научава.
