Древни ритуали се срещат във всяка история на човечеството – от глинените плочки на Месопотамия до заснежените върхове на Андите.
Днес често ги виждаме като странни, а понякога и мрачни постъпки на хора, които не са знаели по-добре. Само че щом се вгледаме по-отблизо, зад повечето от тях се разкрива логика, която е удивително последователна. Тя просто тръгва от други предпоставки: светът е населен с богове, сенките на предците са наблизо, а редът в природата е крехък и трябва да бъде подкрепян.
Древните ритуали са може би най-старият начин, по който хората са се опитвали да подредят света. Нямали са метеорологични станции, нито лекарства срещу болестите, нито обяснение защо слънцето затъмнява посред бял ден. Затова са прибягвали до действия, които говорят без думи: измиват устата на дървена статуя, за да може тя да „диша“, пускат кон да броди цяла година из чужди земи или изпращат вест до бога върху върховете на копия. Тези жестове на пръв поглед изглеждат необясними, но всеки от тях е отговор на съвсем конкретен страх или надежда.
В тази статия ще пропътуваме около четири хилядолетия и почти всички обитаеми континенти. Ще разгледаме ритуали на древните цивилизации от Месопотамия, Египет и Нубия през Китай и Индия до Тракия, Гърция, Централна и Южна Америка. Тези древни ритуали не са избрани заради шока, а защото значението им се оказва неочаквано – понякога политическо, понякога почти научно, понякога дълбоко човешко. При тези древни ритуали ще казваме открито кое е доказано от текстове и разкопки и кое е спорна интерпретация, защото най-честната дума в изучаването на древни вярвания е „вероятно“.
Как се ражда бог: месопотамският обред „мис пи“
Започваме от свят, в който боговете имат домове, а статуите им имат право на закуска. В Месопотамия – земята между Тигър и Ефрат, където са писали върху глина още преди пет хилядолетия – култовите статуи не са били само изображения на божеството. Те са били негово тяло на земята. Но предмет, изваян от дърво и покрит със злато и скъпоценни камъни, не става бог просто защото е красив. За това е бил нужен обред, наречен „мис пи“ (на акадския език – „измиване на устата“), често придружаван от „пит пи“ („отваряне на устата“). Именно с такива древни ритуали започва нашето пътешествие.
Текстовете, които описват церемонията, са от първото хилядолетие пр. Хр. и идват най-вече от Вавилония и Асирия, макар че традицията вероятно е много по-стара. Обредът е траел няколко дни и се е провеждал не в храма, а извън него – край река, в градина, сред тръстикови колиби, издигнати специално за случая. Свещеници-заклинатели (на акадски – „ашипу“) изричали молитви, принасяли жертви и мили устата на статуята с вода. Накрая я отвеждали в храма вече „оживена“.
Най-странното става още в началото. Занаятчиите, които са я изработили, трябвало да заявят, че не те са я направили. Според текстовете те се кълнели в невинността си, а после ръцете им били символично „отсечени“ с дървено острие. Идеята била проста: ако статуята е дело на човешки ръце, как може да бъде бог? Отговорът на ритуала е да заличи следите от човешкия труд и да обяви, че образът е роден в небето.
След обреда статуята била обличана, хранена и водена на празници. Това обяснява защо плененото божество е било толкова тежък удар: когато вражеска войска отвличала статуя като тази на Мардук, покровителя на Вавилон, градът губел не символ, а жив обитател. Преводът и изданието на обредните текстове, направени от асириолозите Кристофър Уокър и Майкъл Дик, показват колко внимателно е била изградена тази логика. Египет има свой паралел – „отварянето на устата“, което се извършвало над мумии и статуи. Но месопотамският вариант е единственият, в който творците на бога трябва ритуално да се откажат от авторството си. Затова измиването на устата е сред най-показателните древни ритуали за това как хората са мислили за границата между човешко и божествено.
Цар за сто дни: подставеният владетел на Асирия
От обредите, които създават богове, преминаваме към такъв, който има за цел да измами съдбата. През VII век пр. Хр., по времето на асирийските царе Асархадон и Ашурбанипал, астролозите на двора следели небето с тревога, защото според тях затъмненията и особените небесни знамения предсказвали смъртта на владетеля. Когато лошо знамение се задавало, в дворцовата практика влизал странен механизъм: избирали подставен цар (на акадски – „шар пухи“). Сред древните ритуали с политическа цел този е един от най-странните.
Знаем за това от десетки писма между царя и неговите учени, запазени върху глинени плочки. Според тях подставеният владетел бил облечен в царски одежди, настаняван на трона и подчиняван на церемониала. Срокът е бил ограничен – в някои случаи около сто дни, макар че продължителността е варирала. През това време истинският цар се оттеглял, а в някои текстове се нарича „земеделец“, за да не привлича вниманието на злите сили. Подставеният бил често човек от по-нисък произход, а според някои данни – осъден или пленник. Когато опасността отминела, подставеният бил умъртвяван и погребван с царски почести, а лошото знамение – предадено с него в отвъдното.
Тук е най-изненадващото: това не е по-късна легенда. Писмата са написани от самите хора, които са организирали замяната, и обсъждат делови подробности – кого да изберат, как да го облекат, кога царят да се върне. Спорят само изследователите дали обредът е бил провеждан всеки път, когато знамението заплашвало, или само в най-тревожните случаи. Зад него стои вярване, че космосът е система от знаци, а справедливостта на боговете може да се пренасочи към друг носител. Идеята, че властта е толкова свещена, че съдбата ѝ изисква заместник, показва колко неразривна е била връзката между владетеля и мирозданието. Затова древни ритуали като този се четат като политика, облечена във вяра.
Фараонът, който тичал, за да подмлади царството: Хеб-сед
Египетските фараони са имали друг начин да се справят със страха от слабостта – не да избягат от съдбата, а да подновят силата си чрез обред. Това е „Хеб-сед“, обикновено превеждан като юбилеен празник, с който царят отбелязвал дългото си управление. По традиция първият се чествал след тридесетата година на царуването, а следващите – на всеки три години. Сред древните ритуали на властта Хеб-сед е най-добре засвидетелстван в Египет.
Какво точно се е случвало? Според надписи и релефи – от слънчевия храм на Нюсерра при Абу Гураб до храма на Аменхотеп III в Солеб в Нубия – царят обикалял в ритуален бяг между две групи ограничителни знаци, които представлявали границите на Горен и Долен Египет. Ставал пред светилищата на божествата от цялата страна, носел последователно двете корони – бялата на юга и червената на севера – и получавал отново символите на властта. Така символично наново „печелел“ царството.
Най-красноречивото доказателство е в Саккара. Пирамидният комплекс на фараона Джосер, строен около XXVII век пр. Хр., включва двор на Хеб-сед с редици от каменни параклиси, които са всъщност макети – нямат вътрешност, само фасади. Те били построени, за да може духът на царя да празнува юбилея завинаги. Аменхотеп III е отпразнувал три такива празненства, а Рамзес II – повече от десет.
Изненадващото е, че не всички са чакали тридесет години. Според надписите някои владетели са организирали празника по-рано, което подсказва, че освен религиозна, церемонията е била и политическа сцена – начин да се заяви, че царят е все още пълен със сила и достоен за трона. Дали старите фараони са тичали наистина или обредът е бил по-скоро символичен – учените не са единни. Но посланието е ясно: в Египет царската власт не била даденост, а нещо, което се подновява. Така древни ритуали като този превръщат дългото царуване в доказателство за благоволението на боговете.
Когато слугите тръгвали с царя: погребенията в Керма
Ако Египет се е стремял да подновява силата на владетеля приживе, неговият южен съсед в Нубия, днешен Судан, е гледал на смъртта по съвсем различен начин. Царството Керма процъфтявало между около 2500 и 1500 г. пр. Хр., а най-развитият му период – т.нар. класическа Керма – е съперничел на Египет. Градът е имал огромна кирпичена постройка, наречена „Деффуфа“ – култов храм, който още се извисява над равнината. Тук древни ритуали за отвъдното придобиват съвсем различна тежест.
Но най-впечатляваща е гробницата. Най-големите погребални могили в Керма са обхващали десетки метри в диаметър, а владетелят бил положен върху легло в централна камера. Около него са намерени останките на много хора – слуги, жени, деца – заедно със стотици глави на говеда, наредени около могилата. Американският археолог Джордж Рейзнър, който разкопава обекта в началото на XX век, преброява в най-голямата гробница над триста погребани – цифрата се оспорва, но мащабът остава поразителен. По-късните изследвания, водени от швейцарския археолог Шарл Боне, потвърждават, че това е било устойчива практика на царството.
Значението е в представата за отвъдното. Владетелят трябвало да продължи да царува и след смъртта, заобиколен от своя двор. Някои изследователи тълкуват позите на част от скелетите като доказателство, че хората са били погребани живи, други предпазливо отбелязват, че не всички случаи могат да се определят така категорично. Дали са били доброволци, принудени или избрани – няма как да знаем.
Най-изненадващото е контрастът с Египет. Там подобни погребения със слуги се срещат само в най-ранния период на династичната история, а след това са заменени от малки фигурки – ушебти, които трябвало да работят вместо хората в отвъдния свят. В Нубия по-старият обичай се запазва още стотици години. Това е напомняне, че съседните цивилизации не са мислили еднакво за смъртта. Така древните ритуали, свързани със смъртта, зависят от местната култура, а не от някакъв общ „древен“ модел.
Въпроси към предците, изписани върху кост: древни ритуали за гадаене в Шан
От Нубия се прехвърляме в Китай при династията Шан (около 1600–1046 г. пр. Хр.), и по-точно при късния ѝ период около 1250 г. пр. Хр., когато столицата е при днешния Анян. Тук гадаенето се превръща във форма на писмена държавна дейност. Гадателите вземали костите на животни – най-често лопатката на вол или коремния щит на костенурка – издълбавали малки вдлъбнатини и допирали нагорещен предмет. Костта пукала и по линиите на пукнатините жрецът тълкувал отговора. Сред древните ритуали на гадаенето оракулните кости са може би най-добре документираните.
А после записвали въпроса. Върху същата кост се издълбавали надписи: дата, име на гадателя, питането и често – отговорът на царя и накрая какво наистина се е случило. Питали за времето, за добива на реколтата, за изхода на военни походи, за това кои жертви да принесат на кои предци, за бременността на някоя царска съпруга и дори за зъбобол. Предците на династията били смятани за посредници пред върховното божество, затова всеки голям въпрос преминавал през тях.
Археолозите са открили над сто и петдесет хиляди такива парчета. Според разпространената история първият учен, забелязал надписите, бил Уан Ижун през 1899 г. – открил ги върху „драконови кости“, продавани като лекарство; подробностите на този разказ се оспорват, но фактът, че костите са били мляни за лекарство, е добре известен. За науката находката е бележит момент: това са най-старите големи по обем текстове на китайски, предшественик на днешното иероглифно писмо. Именно благодарение на тях знаем толкова много за древните ритуали на династията.
Изненадващото е, че ритуалът всъщност е почти научна процедура: питане, действие, резултат, проверка. Понякога прогнозата не се е сбъдвала – и това също е било записано. Зад тези кости стои вяра, че миналото управлява настоящето и че мъртвите царе продължават да участват в държавните дела. Затова оракулните кости са ключ към древни ритуали, в които религията, управлението и писмеността са неразделни.
Конят, който измервал империя: ашвамедха в древна Индия
Докато в Шан са питали предците какво ще стане, в Индия владетелите са задавали въпрос на самия мащаб на своята власт. „Ашвамедха“ (на санскрит – „жертвоприношение на кон“) е един от най-внушителните ведически обреди, описан в свещените текстове – Ригведа и особено в по-късните брахмани, т.е. обредни наръчници, създадени през първото хилядолетие пр. Хр. Това е един от най-мащабните древни ритуали, познати от ведическата традиция.
Ритуалът започвал с избора на жребец. Жребецът бивал освобождаван и скитал свободно цяла година, а отряд въоръжени младежи го следвал. Всяка земя, през която преминел необезпокоявана, се смятала за подвластна на царя. Ако съседен владетел спрял коня, трябвало да се стигне до сражение. Накрая животното било върнато и след няколкодневни церемонии принесено в жертва. Цялото действие утвърждавало царя като върховен владетел, наричан „чакравартин“ – „този, който върти колелото на света“.
Значението е едновременно религиозно и политическо: царят доказвал пред боговете и пред съседите, че властта му е безспорна. Археологията и надписите подкрепят текстовете. Надпис на Дхана от Айодхя споменава две жертвоприношения на кон, извършени от владетеля Пушямитра Шунга през II век пр. Хр., а Самудрагупта от династията на Гуптите (IV век сл. Хр.) пуска златни монети с изображение на жертвения кон до стълб. Ашвамедха е пример за това как древните ритуали служат едновременно на вярата и на политическата амбиция.
Най-изненадващото е продължителността: обичаят е засвидетелстван в продължение на около две хилядолетия. През XVIII век Савай Джай Сингх II, владетел на Джайпур, извършва ашвамедха – обичайно смятана за последната. Въпреки това учените спорят доколко ритуалът е бил изпълняван в пълния му вид във всички епохи или често само е възпроизвеждан като символ. Така или иначе, конят, скитащ свободно, е бил карта на властта. Защото древни ритуали рядко са били само религиозни.
Пратеникът на копията: вярата на гетите в безсмъртието
Вече сме в Тракия, земята, която е част от нашата собствена история. Гетите, тракийско племе, живеещо северно от Балкана до Дунав, са описани от Херодот в V век пр. Хр. като „безсмъртни“, защото вярвали, че не умират, а отиват при божеството Залмоксис. Херодот разказва за ритуал, провеждан приблизително на всеки пет години. Избирали по жребий пратеник и му поверявали молбите към бога. После мъже държали копия с остриета нагоре, а пратеникът бил подхвърлян върху тях. Ако умирал бързо, това било добър знак. Ако не, обвинявали го, че е лош човек, и избирали друг – докато още жив, получавал вестта. Този обред е сред най-мрачните древни ритуали, свързани с Балканите.
В същия текст се споменава и друг обичай: когато гърми, гетите стрелят с лъкове към небето и заплашват бога. Херодот споменава и траусите – тракийско племе, което оплаквало новородените и се радвало на мъртвите, защото смъртта била избавление от страданията на живота.
Изненадващото е в самия разказ. Херодот не е бил свидетел. Той предава сведения от гърци от района на Хелеспонта, които твърдели, че Залмоксис бил роб на Питагор. Историкът открито се съмнява в тази история и твърди, че според него Залмоксис е живял много преди философа. Няма археологически доказателства за самия обред, а думата „безсмъртни“ може да е гръцко тълкуване. Румънският историк на религиите Мирча Елиаде вижда в Залмоксис елементи на шаманизъм и инициация, но тази теза е спорна. Така случаят ни учи как да четем писмените свидетелства за древни ритуали: с признателност, но и с недоверие.
Въпреки това разказът е ценен, защото показва как гърците са виждали северните си съседи: като хора, които гледат на смъртта без страх. Дори да е преувеличение, зад него се крие вероятно истинско вярване, че душата продължава да съществува. Затова той остава един от най-интригуващите древни ритуали по нашите земи.
Тайната, която никой не издал: Елевсинските мистерии
Ако гетите са говорили открито за безсмъртието, то в Атика една религиозна церемония е била пазена в такава тайна, че и до днес не знаем напълно какво се е случвало. Елевсинските мистерии, посветени на богинята на плодородието Деметра и дъщеря ѝ Персефона, са се провеждали в градчето Елевсин, близо до Атина. Светилището е използвано още през микенската епоха, около 1500 г. пр. Хр., а празненствата продължават до края на IV век сл. Хр. Тези древни ритуали са запазили тайната си по-добре от всички други.
Основата е митът, разказан в Омировия химн за Деметра: Персефона е отвлечена в подземното царство, майка ѝ скърби и земята престава да ражда, докато дъщерята не се връща, но само за част от годината. В обреда се преплитат два пласта – годишният цикъл на зърното и надеждата за живот след смъртта.
Какво знаем за самия ритуал? Посветените, наричани „мисти“, се очиствали в морето, принасяли в жертва прасета, спазвали пост и вървели в шествие по Свещения път, дълъг около двадесет километра. Пиели ечемичена напитка, наречена „кикеон“, а кулминацията се случвала в голямата зала, наречена „Телестерион“. Там посветените виждали нещо, което се наричало „епоптейя“ – най-висша степен на посвещаване. Какво е било това, остава неизвестно. Наказанието за разкриване на тайните е била смърт, а през 415 г. пр. Хр. известният политик Алкивиад е обвинен, че е пародирал мистериите в частна среда. Тези стъпки правят Елевсин един от най-подробно описаните, но все пак до край неразбрани древни ритуали.
Най-поразителното е кой е бил допускан. Елевсинската церемония била отворена за мъже и жени, за свободни и роби, стига да говорят гръцки и да не са опетнени с убийство. В свят, пълен със социални граници, това е изключителна широта. Император Адриан и Марк Аврелий са сред посветените.
Учените все още спорят за напитката. През 1978 г. Гордън Уосън, Албърт Хофман и Карл Рък предполагат, че кикеонът е съдържал ръжено рогче – гъбичка, която напада житата и съдържа вещества с халюциногенно действие, но повечето изследователи остават скептични. Каквото и да се е случвало в Телестерион, като при много други древни ритуали, то е обещавало на хората нещо рядко: по-добра съдба след смъртта. Така дори най-добре изучаваните древни ритуали пазят своята загадка.
Игра на живот и смърт: топката на мезоамериканците
От средиземноморските светилища се пренасяме отвъд океана. В Мезоамерика – областта от днешно Мексико до Хондурас – една игра е била нещо повече от спорт. Мезоамериканската игра с топка е засвидетелствана най-малко от около 1600 г. пр. Хр.: в блатистия извор Ел Манати в района на олмеките са открити гумени топки, оставени като дарове заедно с дървени фигури. Игрището в Пасо де ла Амада в Чиапас е сред най-старите известни. Това е един от най-необичайните древни ритуали на Америка.
Играчите, облечени в защитни колани, са удряли тежка гумена топка с бедрата, без да я докосват с ръце. Играта е имала космически смисъл. В свещената книга на киче-маите „Пополвух“, записана през XVI век, героите близнаци Хунахпу и Шбаланке играят срещу господарите на подземния свят Шибалба и ги побеждават. Така играта пресъздава борбата между светлината и мрака, живота и смъртта, движението на слънцето.
Дали губещите са били жертвани? Тук е спорът. Релефите в Чичен Ица показват сцена на обезглавен играч, от чиято шия бликат змии – символ на кръвта. Стълбите в Яшчилан изобразяват владетел, превърнат в топка. Но не всяка игра е завършвала смъртоносно, а някои учени смятат, че жертвани са били по-скоро пленници, въвлечени в ритуална игра. Затова спорът за жертвоприношенията показва колко внимателно трябва да четем древни ритуали, изобразени в камък.
Най-изненадващото обаче е самата топка. През 1999 г. изследователи показват, че мезоамериканците са смесвали латекса на каучуковото дърво със сока на вид ипомея, наричана „утринна слава“, и така получавали по-еластична и издръжлива гума. Това е открито почти три хиляди години преди Чарлз Гудиър да изобрети вулканизацията. Ритуалът скрива зад себе си сложна материална наука. Понякога древните ритуали се оказват и история на технологиите.
Децата на планината: капакочата на инките
Последният ритуал е най-трудният за разказване, защото засяга деца. Но и най-добре документираният – с помощта на историческите хроники и находките високо в Андите. „Капакоча“ (на кечуа – „царствена жертва“) била церемония на Инкската империя през XV и началото на XVI век. Избирали деца, смятани за съвършени, от провинциите на империята. Водели ги в Куско, столицата, а оттам те тръгвали към свещени места – планински върхове и светилища, наричани „уаки“. Там били принасяни в жертва като дар на боговете и предците. Тези древни ритуали ни карат да се вгледаме в цената на властта.
Значението е едновременно религиозно и политическо. Според испанските хронисти децата станали „пратеници“ към божествата и продължавали да съществуват като почитани предци. В същото време церемонията свързвала далечните провинции с центъра на властта и утвърждавала авторитета на владетеля. Така древни ритуали на Андите ясно показват как религията и империята са били преплетени.
Находка от 1999 г. на връх Юяйяко (Llullaillaco), на около 6700 метра височина на границата между Аржентина и Чили, разкрива три замръзнали тела: момиче на около петнайсет години, момче на около седем и момиче на около шест, придружени от златни и сребърни фигурки и черупки на бодливи миди, донесени от крайбрежието на Еквадор. Анализът на косата на най-голямото момиче, публикуван през 2007 г., показва, че през последната година от живота му консумацията на кока и на царевична бира (чича) е нараснала рязко. Това подсказва, че е било избрано и подготвяно дълго преди смъртта.
Тук изследователите са предпазливи: косата показва какво е било изяждано, но не и какво е мислило и чувствало детето. Дали семействата са виждали в избора чест, или са били принудени, не можем да знаем със сигурност. Именно тази неяснота прави находката толкова въздействаща: тя ни напомня, че древните вярвания са били живи, а не абстрактни. Затова древните ритуали са не само история, а и нещо, което докосва.
Какво ни разкриват древните ритуали
Древни ритуали като тези десет изглеждат различни до крайност – от измиването на устата на статуя до скока върху копия, – но през всички тях преминава една и съща нишка. Във всеки случай хората са се опитвали да поддържат връзка с нещо по-голямо от самите тях: с боговете, с предците, със сезоните, със самата власт. Религиозните церемонии никога не са били отделени от политиката. Подставеният цар в Асирия, юбилеят на фараона, конят в Индия и децата на инките показват, че владетелите са се нуждаели от небето, за да изглеждат законни.
В същото време много от тези исторически традиции показват и друго: как хората са разбирали смъртта. За някои тя е била продължение на царуването с цял двор около владетеля, както в Керма. За гетите – радостно събитие. За посветените в Елевсин – врата към по-добър живот. Различните култури, а с тях и древните ритуали, не са отговаряли на най-големия въпрос по един и същи начин, и това е добра причина да не говорим за „древните хора“ като за единна общност. Египтяните са се отказали от погребалните жертви, нубийците са ги запазили. Гърците са допускали роби до мистериите си, но са пазели тайната им с цената на живота. Когато четем древните ритуали през този обектив, виждаме не екзотика, а човешка логика.
Ритуалите от миналото ни учат и на още нещо – на скромност пред собственото ни знание за древните ритуали. За много от тях разполагаме само с отделни надписи, с нечии чужди разкази или със замръзнали тела на планински връх. Често ни убягва какво са чувствали хората, които са ги изпълнявали. Затова най-добрите изследвания днес разграничават внимателно сигурното от вероятното и от недоказуемото. Затова древни ритуали трябва да се изучават внимателно, а не да се разказват като анекдоти.
Може би най-важният урок е, че древните обичаи не са толкова чужди, колкото ни се иска. И ние пазим ритуали – сватби, погребения, първи дни на новата година, – с които се опитваме да придадем смисъл на преходите в живота. Разликата е, че на древните им е било по-ясно защо го правят. Затова древни ритуали като тези продължават да ни въздействат: не защото са странни, а защото зад тях стои познатото усилие да се намери място в света, който винаги е бил по-голям от нас.
