„Принца, който изчезнал в Алпите“ звучи като заглавие на стара приключенска книга, но зад тези думи не стои един безспорен и добре документиран случай.
Когато човек потърси в проверената литература европейски владетел или престолонаследник, безследно изчезнал в алпийските проходи, той открива нещо различно: плетеница от разкази, които се преписват един от друг и в които името на планината лесно се премества от едно място на друго.
Затова тази статия започва с честен въпрос: кой реален принц се крие зад представата за изчезване в Алпите? Най-близкият достоверен случай е този на ерцхерцог Йохан Салватор Австрийски, член на тосканския клон на Хабсбург-Лотарингската династия. През 1890 г. той отплава с кораба си към бреговете на Южна Америка и повече никой не го вижда. Не изчезва обаче в планината, а в океана, в района на нос Хорн. И все пак историята му има връзка с Алпите, а тя помага да се разбере защо една неточна легенда се е закрепила толкова здраво.
Ще проследим живота на този принц, обстоятелствата около последното му плаване, издирванията и версиите, които се появяват след това. По пътя ще разграничим внимателно потвърдените факти от хипотезите и от легендите, защото именно там се крие същинската загадка: не в липсата на разкази, а във въпроса кой от тях заслужава доверие.
Има ли документиран принц, изчезнал в Алпите
Първото, което трябва да се каже ясно, е, че доколкото ни е известно, историческите източници не познават европейски принц или престолонаследник, който безследно да е изчезнал в Алпите по време на пътуване или военен поход. Това не означава, че планината не отнема хора. Френският скиор Анри Льо Масн изчезва в италианските Алпи на 26 март 1954 г. по време на буря, а останките му са намерени през 2005 г. под отдръпнал се ледник, на около 3100 метра надморска височина. Самоличността му е официално установена чак през 2018 г. Според някои изследвания топенето на ледниците връща на повърхността все повече отдавнашни находки, но това са истории за обикновени хора, а не за владетелски фамилии.
Сред самите европейски владетелски династии има трагични и спорни смъртни случаи, които често се бъркат със „загадъчно изчезване“. Баварският крал Лудвиг II умира през юни 1886 г. в Щарнбергското езеро, в предпланината на Алпите, броени дни след като е обявен за неспособен да управлява. Обстоятелствата са обсъждани и до днес, но тялото му е намерено. Белгийският крал Албер I, запален алпинист, загива на 17 февруари 1934 г. при падане от скала край Марш-ле-Дам в Арденската област, докато се подготвя за планирано изкачване в Алпите.
Тялото му е открито още същата нощ, а слуховете за убийство започват веднага, без някога да получат доказателство. Австрийският престолонаследник Рудолф е намерен мъртъв в ловния замък Майерлинг във Виенската гора, по североизточния край на Алпите, на 30 януари 1889 г. Във всички тези случаи има смърт, спор и мистерия, но няма безследно изчезване в Алпите.
Затова заглавието трябва да се чете по-скоро като популярен образ, отколкото като точно историческо твърдение. Образът на изчезналия принц е стар и устойчив в европейската култура, а алпийският пейзаж със своите високи проходи, мъгла, сняг и самотни пътеки му придава готова драматична рамка. Когато обаче потърсим конкретно име, дата и място, най-близко до темата стои Йохан Салватор. Той е действителен принц от европейска владетелска династия, изчезнал безследно при неясни обстоятелства и обсъждан като историческа мистерия повече от век. Мястото на изчезването му обаче не е в Алпите и това трябва да се каже без заобикалки.
Алпите като историческа сцена: проходи, сняг и мълчание
Алпите винаги са били едновременно преграда и пътен възел на Европа. През проходи като Бренер, Сен Бернар или Сен Готард са минавали търговци, армии, поклонници и владетели, а височината на тези преходи е означавала, че и най-добре подготвеното пътуване може да бъде спряно от един-единствен снеговалеж. Лавините, непредвидимото време, пропастите и ледниците са били част от ежедневния риск, а по най-високите маршрути пътникът е разчитал на приютите, като прочутия хоспис на Сен Бернар, и на опита на местните водачи. Вестите са пътували с куриери и писма, а помощта при беда често е идвала със закъснение от дни.
През втората половина на XIX век положението се променя. Железопътната линия през Земеринг е открита през 1854 г., тази през Бренер през 1867 г., Готардската през 1882 г., а Арлбергската през 1884 г. Алпийските клубове, британският от 1857 г. и австрийският от 1862 г., превръщат изкачванията в уважавано занимание, а подробните карти, хижите и водачите правят планината по-добре описана от почти всеки друг район на континента. Именно затова принц, който пътува със свита, слуги, билети и паспортни записи, трудно би могъл да изчезне без следа по алпийските проходи през 1890 г. Това не е доказателство само по себе си, но е основателна причина да подхождаме с предпазливост към всяко твърдение за подобно изчезване.
Алпите са и политическа сцена. Тук се срещат границите на Хабсбургската монархия, Швейцария, Франция и младото Италианско кралство, а династичните интереси на европейските владетелски фамилии често са минавали през тези планини, от брачни договори до военни маршове. Този фон прави мистерията по-привлекателна, но не бива да се превръща в обяснение. Нямаме надеждни данни нито за престъпление, нито за природно бедствие в Алпите, свързани със съдбата на принца, за когото говорим, и нито едно от двете не бива да се представя като установено.
Кой е бил принцът: Йохан Салватор и тосканският клон на Хабсбургите
Йохан Салватор е роден на 25 ноември 1852 г. във Флоренция като най-малкият син на Леополд II, велик херцог на Тоскана, и на втората му съпруга, принцеса Мария Антония от Двете Сицилии. Принадлежи към тосканския клон на Хабсбург-Лотарингската династия, една от най-влиятелните европейски владетелски фамилии. Когато той е още дете, Великото херцогство Тоскана изчезва от политическата карта, погълнато от обединяваща се Италия, а семейството му се установява в имперските земи на Хабсбургите. Така принцът израства като член на династия, загубила трона си в Италия, но запазила огромно място в Австрийската империя.
Като повечето млади ерцхерцози той избира военна кариера. Близък приятел е на престолонаследника Рудолф, а двамата споделят либерални възгледи, нетипични за стегнатата атмосфера на виенския двор. Тази дружба ще получи неочаквано продължение в легендите, появили се след изчезването му, но самата близост между двамата е добре засвидетелствана и сама по себе си не е тайна.
От военната кариера до отказа от титлите
През 1878 г., по време на австро-унгарската окупация на Босна и Херцеговина, Йохан Салватор командва дивизия и получава редица отличия. Според някои биографични сведения името му е споменавано и като възможен кандидат за престола на новоучреденото Българско княжество, но изборът през 1879 г. пада върху Александър Батенберг. За българския читател това е любопитна подробност, която обаче остава на ръба на достоверността: сведенията за сериозността на тази кандидатура са оскъдни и не бива да се преувеличават.
През следващите години отношенията му с военното ръководство се влошават и според биографите му кариерата му губи посока. На 16 октомври 1889 г. той подава оставка от армията и се отказва от титлите и привилегиите си на член на императорското семейство. Приема името Йохан Орт, по замъка Орт край Траунското езеро в Залцкамергут, в алпийската част на Горна Австрия, който е притежавал. През същата година се жени в Лондон за Лудмила, наричана Мили, Щубел, танцьорка. Такъв съюз най-вероятно не би бил допустим според строгите династични правила на Хабсбургите за член на императорското семейство, което обяснява поне част от решението му да скъса с титлите.
Тук има и първата връзка с Алпите. Замъкът, от който взема новото си име, е в сърцето на алпийския край, който Хабсбургите познават и обичат. Това обаче е връзка с мястото на живота му, а не с мястото на изчезването му.
Какво е известно за последното плаване на принца
След сватбата Йохан Орт купува кораб, „Санта Маргарета“, и заедно със съпругата си отплава към Южна Америка. През февруари 1890 г. тръгва от Монтевидео в Уругвай към чилийското пристанище Валпараисо. Бил е видян за последен път на 12 юли 1890 г. при нос Трес Пунтас в Аржентина. След това следите се губят. Предполага се, че плавателният съд е бил застигнат от буря в района на нос Хорн, един от най-опасните морски участъци в света.
Пътят от Атлантическия към Тихия океан около най-южния край на континента е бил прословут със силните си ветрове и бурните вълни и отдавна носи славата на гробница на кораби. Точно затова версията за корабокрушение се възприема от много историци като най-естествена. Но за последните дни на принца и на хората на борда знаем изненадващо малко. Доколкото ни е известно, не са достигнали до нас надеждни дневници или писма от кораба, които да позволят реконструкция на събитията, а всяко подробно описание на „последните часове“ би било измислица.
Издирвания, реакции и официалното обявяване за мъртъв
Липсата на вест от кораба не води веднага до категорично заключение. Според съобщения от онази епоха в търсенето са включени кораби по южноамериканското крайбрежие, а чилийското правителство изпраща малкия параход „Торо“ да огледа тихоокеанския бряг. Той се връща след няколко месеца без новини за ерцхерцога или за някого от екипажа. По сведения от времето нито корабът, нито хората на борда са били открити, въпреки че години наред търсенията продължават по пристанища и острови.
Семейството и дворът във Виена дълго остават в състояние на неизвестност. През 1909 г., когато негов племенник и наследник поискал имуществото му, придворният маршал на империята заявява, че изчезналият е мъртъв от бурята на 3 до 5 август 1890 г. Официалното обявяване за умрял във Виена следва на 2 февруари 1911 г., а вещите му са разпродадени през 1912 г. Процедурата показва нещо важно за историка: в продължение на около двадесет години законът не е имал нито тяло, нито отломки, нито свидетел, на които да стъпи, и е трябвало да реши въпроса, като приеме най-вероятното.
Версии за съдбата на изчезналия принц
Около тази празнина, оставена от липсата на доказателства, бързо се натрупват различни обяснения.
Най-разпространената версия е корабокрушението. Тя съответства на последното потвърдено място на корабa, на репутацията на нос Хорн и на официалното заключение на придворните власти. Нейната слабост е, че не разполага с отломки, с оцелели или с документ от самия кораб, така че остава логично предположение, а не доказана реконструкция.
Втората версия е, че принцът е инсценирал смъртта си и е заживял под друго име. Тя идва главно от роднини. В мемоарите си от 1911 г. племенницата му Луиза Тоскана твърди, че чичо ѝ е влязъл в спор с император Франц Йосиф, сменил е името си, оженил се е и е изчезнал по собствена воля, а тя самата го е смятала за жив в Аржентина.
Баща ѝ, великият херцог Фердинанд IV, според същите спомени вярвал, че брат му е жив до собствената си смърт през 1908 г. Брат на Луиза, Леополд Фердинанд, по-късно написва, че споделя тази идея, но признава, че по време на Първата световна война чичо му вече трябва да е бил мъртъв, защото само смъртта би го спряла да се върне в родината си в тежък за нея час. Тези свидетелства показват силата на надеждата в едно семейство, но не са документ.
Третата версия свързва изчезването със смъртта на престолонаследника Рудолф в Майерлинг. В спорните си мемоари от 1913 г. графиня Мари Лариш, роднина на императорското семейство, твърди, че Рудолф и Йохан Салватор са кроили заговор да направят Рудолф крал на Унгария и че, страхувайки се от разкриване, Рудолф се самоубива, а Йохан Салватор бяга и инсценира смъртта си. За този сюжет няма потвърждение в надеждни документи и той се смята за част от легендите около Майерлинг, а не за установена историческа нишка.
Накрая са самозванците. След изчезването му различни мъже се обявяват за „изгубения ерцхерцог“. Най-известният случай е от май 1945 г., когато германски литограф на име Александер Хуго Кьолер, живеещ в Кристиансанд в Норвегия, на смъртно легло заявява, че е Йохан Орт. Според него, като Орт, той „купил“ самоличността на истинския Кьолер, а истинският Кьолер, представяйки се за ерцхерцога, е загинал в морето. Подобни признания лесно се разказват и трудно се проверяват, а тук няма независимо потвърждение.
Факти, хипотези и легенди: къде е границата
Историята на Йохан Салватор е добър пример за това колко лесно се смесват трите нива на знание. Потвърдени исторически факти са рождената му дата и произходът му, отказът му от титлите на 16 октомври 1889 г., новото му име, бракът му с Мили Щубел, покупката на кораба „Санта Маргарета“, отплаването от Монтевидео през февруари 1890 г., последното му видяно местоположение на 12 юли 1890 г. и официалното му обявяване за мъртъв през 1911 г. Тези неща се опират на документи и на сведения, които се потвърждават взаимно.
В полето на историческите хипотези попадат версиите, предложени от съвременници и изследователи, които имат логическа опора, но нямат решаващо доказателство. Корабокрушението край нос Хорн е най-правдоподобната от тях, защото съвпада с района, с годишното време и с бездруго опасния маршрут. Идеята, че принцът е избрал да изчезне, също е хипотеза, защото се основава на реални мотиви, скъсването с двора и новия му живот, но остава без следа, която да я потвърди.
Към легендите принадлежат заговорът с Рудолф, признанията на самозванци и най-вече представата, че изчезването е станало в Алпите. Те се разпространяват, защото са по-красиви от скучната версия на една буря в студен океан, но не се основават на достатъчни свидетелства. Историкът има право да ги разкаже, но не и да ги представи като знание.
Защо легендата връща принца в Алпите
Остава въпросът защо заглавия като това поставят изчезването именно в Алпите. Една възможност е, че планината е най-познатата на европейския читател сцена за изчезване и опасност. Друга е, че живото съзнание сплита в една картина неща, които в действителност са разделени. Замъкът Орт и Траунското езеро са в алпийския край на Хабсбургската държава, Майерлинг е на границата на Алпите, а самият принц е израснал в култура, в която високите планини са част от династичната идентичност. Когато историята се преразказва без датите и картите, пейзажът на мястото на живота лесно се превръща в пейзаж на изчезването.
Трябва да се отчете и ролята на културата. Съдбата на Йохан Орт вдъхновява поредица от филми, между които „Тайната на „Санта Маргарета““ от 1921 г., „Изчезнал свят“ на Александър Корда от 1922 г., „Тайната на Йохан Орт“ от 1932 г. и „Червеният принц“ от 1954 г. Подобни разкази обичат да украсяват фактите и така допринасят за размиването на границата между документа и въображението. Това не е упрек към тях, а напомняне, че популярната памет работи с образи, а не с протоколи.
Какво знаят историците днес
Днес историците могат да кажат със сигурност кой е бил принцът, защо е изоставил титлите си, кога е напуснал Европа и къде за последен път е бил видян. Могат да кажат и че официалната версия е смърт при корабокрушение, и че на тази версия не се е появило сериозно възражение с доказателствена тежест. Могат да добавят, че нито едно от последвалите обявявания за оцеляване не е издържало проверка.
Остават обаче въпроси без категоричен отговор. Не знаем къде точно и как е загинал корабът, ако изобщо е загинал. Не знаем какво се е случило с хората на борда. Не знаем и дали последните месеци на принца са били белязани от план, от отчаяние или просто от стремеж към нов живот, далеч от двора, който го е тласкал към периферията. Всички тези пропуски поддържат неразгадана историческа загадка, която ще остане такава, докато не се появи нов документ или находка.
Принца, когото заглавието праща в Алпите, трябва да го търсим другаде, в южните води край нос Хорн, където следите му свършват.
Йохан Салватор Австрийски е най-близкият достоверен отговор на въпроса за изчезналия принц, но не е пример за изчезване в Алпите. Най-вероятното обяснение е, че корабът му е бил погубен от буря през 1890 г. Версиите за скрит живот в Южна Америка, за заговор около смъртта на Рудолф и за самозванци имат своя историческа тежест като свидетелство за времето, но не и като доказателства.
Историята на принца напомня, че между факта и загадката има нещо повече от липса на сведения: има човешко желание да се довършат прекъснатите разкази. Алпите не пазят тази тайна, но продължават да я привличат, защото всяка планина е удобно място за онова, което не можем да обясним. Може би границата между историческите факти и загадките, които времето е оставило след себе си, минава именно там, където перото на историка трябва да спре и да признае, че някои въпроси остават отворени.
Статията е с образователна и информационна цел.
