Робин Худ е един от онези герои, които всички познават, но малцина могат да проследят докъде стигат корените им.
Зелена качулка, дълъг лък, гъста гора и разбойник с благородно сърце – образът е толкова познат, че трудно си представяме време, в което не е съществувал. Но дали зад един от най-известните герои на английския фолклор действително стои реален човек, или той е плод на въображението на поколения слушатели на балади?
Въпросът изглежда прост, но историците го обсъждат повече от два века и още нямат единен отговор. Няма нито един средновековен документ, който да казва недвусмислено: ето го Робин Худ, ето къде е живял и какво е правил. Има съдебни записи с подобни имена, кратки споменавания в хроники, балади, записани десетилетия или дори векове след предполагаемите събития, и множество по-късни добавки, които постепенно са променили първоначалния образ до неузнаваемост.
Именно затова търсенето е толкова увлекателно. То е разследване без свидетел, без самопризнание и без ясна дата, в което всяка следа едновременно привлича и подвежда. Нататък ще проследим най-старите сведения, ще разгледаме най-сериозните предложения за прототип на героя и ще се опитаме да отделим онова, което може да се докаже, от онова, което е само хубава история.
Най-старите следи от легендата за Робин Худ
Римите за Робин Худ, които знаел един мързелив свещеник
Едно от най-ранните сигурни свидетелства за популярността на Робин Худ се появява в поемата „Видението за Пиърс Орача“ (Piers Plowman), написана от Уилям Лангланд през втората половина на XIV век. В нея се разказва за свещеник на име Слот, който признава, че не знае добре молитвите си. Вместо тях обаче помни стиховете и песните за Робин Худ и Ранулф, граф на Честър.
Този кратък епизод разкрива нещо важно: още около 1370-те години историите за Робин Худ са били толкова популярни, че хората ги знаели наизуст. Авторът използва примера със свещеника, за да покаже как светските забавления понякога привличали повече внимание от религиозните задължения.
Това означава, че легендата за Робин Худ вече се е разпространявала широко в Англия през XIV век. Тя вероятно е възникнала по-рано, но няма достатъчно надеждни доказателства, които да посочат кога точно са се появили първите истории за прочутия разбойник.
Хрониките търсят героя във времето
Следващите сведения идват от хрониките и показват нещо любопитно: летописците не са съгласни помежду си кога е живял разбойникът. Шотландският хронист Андрю от Уинтун около 1420 г. споменава Малкия Джон и Робин Худ под 1283 г. като известни горски хора, които са действали в Инглвуд и Барнсдейл. По-късно Уолтър Бауър в „Скотихроникон“ поставя „Робърт Худ“ през 1266 г. сред лишените от имоти привърженици на Симон дьо Монфор, разбити при Ившам. А през 1521 г. шотландският богослов Джон Мейджър отнася героя към края на XII век, във времето на крал Ричард Лъвското сърце.
Оттам идва връзката между Робин Худ и Ричард I, която днес изглежда напълно естествена. В най-старите балади обаче тя липсва. Тя е резултат от късно историческо пресмятане, а не от запазен спомен. Когато трима автори поставят героя в три различни десетилетия, самият факт говори, че никой от тях не е разполагал с надеждна дата.
Какво разказват средновековните балади
Най-важният извор са самите балади. Най-старият запазен ръкопис, „Робин Худ и монахът“, се датира около 1450 г. и днес се съхранява в университетската библиотека в Кеймбридж. Най-обширното произведение е „Малката повест за Робин Худ“ (A Lytell Geste of Robyn Hode) – поема от около четиристотин и петдесет четиристишия, отпечатана в края на XV и началото на XVI век, но събрана вероятно от по-стари песни.
Тези текстове рисуват твърде различен образ от познатия ни. Героят е йомен, тоест свободен човек от простолюдието, а не благородник. Той е набожен и особено почита Богородица, но е и избухлив, а в баладата за монаха жестоко убива свидетел, който може да го издаде. В повестта рицарят Ричард от Лий е затънал в дългове към абатство в Йорк, а Робин му заема нужната сума и по-късно получава парите си обратно. Следват двубой с шерифа на Нотингам, състезание по стрелба с лък и появата на крал Едуард, който пристига преоблечен като монах. Накрая Робин получава прошка, прекарва известно време в двора, връща се в гората и умира в манастира Къркли, където игуменката го оставя да изтече кръв.
Поразително е какво липсва. Няма лейди Мариан, няма Ричард Лъвското сърце, няма граф на Хънтингдън, няма и борба на саксонци срещу нормани. Ранният Робин Худ е смесица от грубоват разбойник, вярващ човек и майстор на лъка, чийто враг са алчните духовници и корумпираните служители на закона, а не самата корона. Именно разликата между тази фигура и героя от съвременните филми показва колко много е добавено по-късно.
Кандидатите за историческия прототип на Робин Худ
Преди да разгледаме предложенията, трябва да разграничим три различни слоя. Историческите сведения са онова, което се подкрепя от средновековни текстове и документи: съдебни записи, хроники, ръкописи. Научните хипотези са предположения на изследователи, които свързват такива документи с героя. Легендите и литературните добавки са елементите, които се оформят и променят с вековете. Повечето твърдения за „истинския“ Робин Худ принадлежат към втория или третия слой, колкото и убедително да звучат.
Робърт Ход, беглецът от Йорк
Едно от най-цитираните откритията е запис от 1226 г. в съдебните архиви на Йоркшир. В него се споменава Робърт Ход, определен като беглец, чието имущество е иззето, след като не се явил пред съда. В съседна по-късна запис за същата област се среща и формата Хобеход. Йоркширската връзка изглежда привлекателна, защото баладите свързват героя със същия край. Но документът не казва нищо за гора, за лък или за кражби. Той свидетелства само, че мъж с това име е бил търсен от закона.
Робърт Худ от Уейкфийлд
През XIX век историкът Джоузеф Хънтър предложи друг кандидат. В архивите на имението Уейкфийлд в Йоркшир, от началото на XIV век, фигурира Робърт Худ със съпруга на име Матилда. Хънтър свързва този човек с бунта на граф Томас Ланкастърски срещу Едуард II и с по-късни сметки от двора, в които през 1323–1324 г. фигурира придворен на име Робин Худ, който е напуснал службата си. Логиката е изкусителна, тъй като повестта разказва за крал Едуард и за служба в двора. Слабостите обаче са сериозни: в баладата кралят е просто „Едуард“ и не е уточнено кой, а документите не твърдят, че споменатите мъже са били разбойници. Това е хипотеза, а не доказателство.
Роджър Годбърд и други предложения
Други изследователи търсят героя сред реални разбойници. Роджър Годбърд, привърженик на Симон дьо Монфор, е действал през 1260-те години в района на Шеруудската гора и е бил заловен и затворен в Нотингам, преди да получи помилване. Съвпадението с хрониката на Бауър за лишените от имоти след Ившам е забележително, но името му няма нищо общо с Худ. Дискусията включва и литературни образци като Фулк Фиц Уорин, благородник, обявен извън закона при крал Джон, и Юстас Монаха, който се превръща от монах в разбойник и пират. Техните истории са записани като романи още през XIII век и показват, че разказите за благородни изгнаници са съществували, преди баладите за Робин Худ да добият известност.
Защо съвпадението на имена не е доказателство
Тук лежи главният проблем. Робин е умалително от Робърт, едно от най-разпространените мъжки имена в средновековна Англия, а Ход или Худ е обикновено прозвище или фамилия. Хиляди хора са се казвали така. Още през 1260-те години в съдебни записи от Беркшър е отбелязан беглец на име Уилям Робеход, което говори, че „Робеход“ вече е служело като прозвище на обявените извън закона. Ако е така, името може да е било общо понятие за разбойник, а не лично име на един определен човек. Затова историците като Джеймс Холт, чиято книга за героя остава основен академичен труд, са предпазливи: всеки кандидат е възможен, нито един не е доказан.
Шеруудската гора, Нотингам и шерифът
Парадоксално, най-старите текстове не поставят Робин Худ непременно в Шеруудската гора. Повестта и някои хроники сочат Барнсдейл в Йоркшир, край Великия северен път – оживена търговска артерия, удобна за засади. Нотингам обаче присъства рано, като център на властта, срещу която героят се бори. Постепенно, особено през XVI век, Шеруудската гора измества другите места и се превръща в неотделима част от легендата.
Предпоставките за това са реални. Шеруудската гора е била кралска гора в Нотингамшър, а това означава, че върху нея са действали особени закони: ловът на дивеч е бил привилегия на короната, а бракониерството се е наказвало сурово. Нотингамският замък пък е бил крепост, в която са пребивавали крале, включително Едуард II през 1323 г.
Шерифът на Нотингам е представител на кралската власт в графството. Той събира данъци, отговаря за затворите, председателства съдилища и преследва обявените извън закона. Дълго време Нотингамшър и Дързбършър са имали общ шериф, докато длъжността не е разделена през 1566 г. Властта му е била голяма, а злоупотребите – нерядки: през 1170 г. Хенри II е разпоредил проучване на действията на шерифите, след като до него са стигнали оплаквания от изнудване. В баладите шерифът няма име и затова историческа личност зад него не може да се посочи. Образът е събирателен, но не е измислен от нищо: хората са имали достатъчно основания да виждат в тази длъжност символ на несправедливост.
Животът в средновековна Англия и конфликтите зад легендата
Средновековна Англия не е била място за романтика. Мнозина селяни са зависели от земевладелец и са дължали труд и натура, а десятъкът отивал към църквата. Големите абатства са били едновременно духовни центрове и едри собственици на земя. Лошите реколти са водили до глад – Голямото гладуване от 1315–1317 г. е сред най-тежките кризи в историята на страната. Хартата на горите от 1217 г. смекчава някои ограничения, но самото ѝ издаване показва, че проблемът е бил остър.
В такава среда обявеният извън закона е бил човек, лишен от всякаква правна защита – всеки е можел да го преследва. За слушателите на баладите той е бил и заплаха, и съмишленик срещу несправедливостта. Историкът Ерик Хобсбаум описва такива фигури като „социални бандити“, които селската общност идеализира като защитници. Дали това описание важи за Робин Худ, се спори. Холт например смята, че ранната публика не е била само сред селяните, а и сред йоменството и дребното благородничество. Връзките с по-късни размирици като Селското въстание от 1381 г. остават предположение. Социалното напрежение е истинско, но дали то обяснява раждането на легендата, не е установено.
Малкият Джон, брат Тък, Уил Скарлет и лейди Мариан
Спътниците на героя не са се появили наведнъж. Малкият Джон е сред най-ранните: Андрю от Уинтун го споменава заедно с Робин Худ около 1420 г., а той присъства и в баладата за монаха. В същата балада и в повестта е Мач, синът на мелничаря, а Уил Скарлет, наричан в повестта Скейтлок, също е ранен. Това е кръгът на първоначалната дружина – йомени, а не благородници.
Брат Тък идва по-късно. Образът на веселия монах се оформя в представленията и майските игри през XV–XVI век. Любопитно е, че документ от 1417 г. споменава бивш капелан в Съсекс, който се подвизавал като разбойник с прозвището „Фриър Тък“. Така името е съществувало независимо от легендата и вероятно е било вплетено в нея.
Лейди Мариан отсъства напълно от ранните балади. Името Робин и Марион е известно от френската пастирална пиеса на Адам дьо ла Хал от около 1283 г., но тя няма връзка с разбойника. В английските майски празненства двамата герои постепенно се срещат, а в пиесите на Антъни Мъндей от 1598 г. Мариан вече е сред благородните персонажи около героя. Отношенията в групата се променят: от дружина на равни тя става семейство с водач, шут и дама на сърцето, което отразява вкусовете на по-късните епохи.
Откъде идва идеята да се краде от богатите и да се раздава на бедните
Най-известната черта на героя е най-трудна за проследяване. В повестта Робин не отнема от всеки богат: той напада предимно духовници и служители на закона, а добротата му към рицаря Ричард е проява на справедливост, а не на раздаване на плячка на бедните. Правилото му предпазва селянина и йомена, а също и добрите рицари. Едва в хрониката на Джон Мейджър от 1521 г. се чете, че разбойникът ограбвал богатите и пощадявал бедните и жените. През следващите векове чертата се засилва и се превръща в централна.
Така идеята за справедлив разбойник се развива постепенно. Всяка епоха я оформя според нуждите си: някои виждат в нея защита на слабите, други – бунт срещу несправедливата власт, трети – образец на личната щедрост. Затова символиката се запазва и днес, дори когато героят е откъснат от мястото и времето, в които се е родил.
Как се ражда съвременният образ на Робин Худ
Първата голяма крачка е сцената. През XV и XVI век майските игри включват състезания и представления за Робин Худ, а през 1510 г. младият Хенри VIII и свитата му се явяват пред кралицата облечени като Робин Худ и неговите хора. Така героят влиза в двора. През 1598 г. Мъндей го превръща в обеднял благородник, граф на Хънтингдън – идея, която липсва в баладите, но се харесва на аристократичната публика.
През XVIII и XIX век образът се променя отново. Джоузеф Ритсън събира баладите и представя героя като защитник на народа, а Уолтър Скот в „Айвънхоу“ от 1819 г. го превръща в борец на саксонците срещу нормандските завоеватели. Тази схема е изцяло литературна, но се налага трайно. Хауърд Пайл през 1883 г. оформя образа за деца, а киното го завършва: Дъглас Феърбанкс през 1922 г., Ерол Флин през 1938 г., анимацията на Дисни от 1973 г., телевизионният сериал „Робин от Шеруд“ през 1980-те години и по-късните филми. Всяка епоха се оглежда в него – героична, комична, мрачна или политическа.
Затова историята остава жива. Тя е достатъчно проста, за да бъде разказвана на дете, и достатъчно гъвкава, за да побере различни ценности.
Какво знаем и какво остава загадка
Робин Худ остава фигура, която историята не успява да хване, а литературата не иска да пусне. Знаем, че стихове за него са били известни през XIV век, че най-старите балади го представят като йомен, а не като благородник, че хроникьорите го поставят в различни времена и че в съдебни архиви има хора с подобни имена. Можем да добавим, че нито един от кандидатите – Робърт Ход от Йорк, Робърт Худ от Уейкфийлд или Роджър Годбърд – не отговаря изцяло на разказаното в баладите. Не знаем дали е съществувал един определен човек, дали зад образа стоят няколко разбойници, или името е било общо прозвище на обявените извън закона.
Историческият прототип на Робин Худ може никога да не бъде открит. Дори да се намери документ, който назовава разбойника от Барнсдейл, той ще обясни само началото. Останалото – честността, подигравката с властта, зелената гора като убежище, представата за справедливост – е добавено от онези, които са разказвали историята, всеки със своите нужди. Може би въпросът не е само кой е бил той, а и кой е имал нужда от него и защо. Границата между история и легенда не е линия, а зона, в която човекът, дори да е съществувал, е заменен от онова, което хората са искали да видят.
Статията е с образователна и информационна цел.
