Селото, в което слънцето не изгрява с месеци
Представете си място, в което настъпва ноември, дните стават все по-къси и постепенно слънцето изчезва зад високите планини. Сутрин небето може да бъде ясно, въздухът – свеж, а далечните върхове да блестят под златистите лъчи. Въпреки това улиците остават в сянка, къщите не получават пряка слънчева светлина, а жителите трябва да чакат седмици, преди отново да видят слънцето над покривите си. Звучи като описание на далечен арктически град, но подобно явление се наблюдава в едно малко италианско село, сгушено сред Алпите.
Селото, в което слънцето не изгрява с месеци, се нарича Виганела и се намира в областта Пиемонт, в северната част на Италия. Всяка година планинските склонове около него хвърлят толкова дълга сянка, че от средата на ноември до началото на февруари пряката слънчева светлина почти напълно изчезва от населеното място. Слънцето продължава да се движи по небето, но за хората долу сякаш е изчезнало зад каменна стена, която природата е издигнала около домовете им.
Най-необичайното в тази история обаче не е самата липса на светлина, а начинът, по който местните жители решават да се справят с нея. Вместо просто да приемат дългата зимна сянка като неизбежна част от живота си, те намират необикновено решение – огромно огледало, монтирано високо на планинския склон, което улавя слънчевите лъчи и ги насочва към централния площад. Така едно малко селище с ограничено пространство и стръмни планини успява да си върне поне част от светлината, която природата му отнема всяка зима.
Историята на Виганела поставя и един интересен въпрос: какво всъщност означава слънцето да не изгрява? Дали става дума за истинска полярна нощ, каквато преживяват някои населени места отвъд Северния полярен кръг, или причината е съвсем различна? Разликата е съществена, защото в единия случай слънцето остава под хоризонта заради наклона на земната ос, а в другия планинският релеф просто прегражда пътя на лъчите му.
Виганела е любопитен пример за това колко силно географията може да влияе върху ежедневието на хората. Тя показва как една особеност на природата може да превърне обикновената слънчева светлина в рядкост и как човешката изобретателност може да намери решение дори на проблем, който изглежда почти непреодолим. За да разберем как се стига до тази необичайна ситуация, трябва първо да погледнем към планините, които обграждат селото, и към движението на слънцето през зимните месеци.
Къде се намира селото и защо тъкмо там е тъмно
Виганела е малко планинско селище в областта Пиемонт, в долината Антигорио, недалеч от град Домодосола и от границата с Швейцария. По различни данни то се намира на около седемстотин метра надморска височина, а населението му е от порядъка на двеста души. Днес селището е част от по-голямата община Боргомеццавале, създадена през 2016 година при обединението му със Сеппиана, но запазва облика на типично алпийско място с тесни улички, каменни сгради и стръмни склонове, които го обграждат от всички страни.
Долина, затворена от планини
Причината за зимната сянка е чисто географска. Селото лежи в дълбока и тясна долина, а точно на юг от него се извисяват стръмни планински склонове. През лятото слънцето се движи високо по небето и лъчите му минават над билата. През зимата картината е съвсем различна: небесното светило описва ниска дъга и самото планинско било му прегражда пътя към покривите и улиците долу.
Колко ниско е слънцето през зимата
Нека си представим една зимна утрин в селото. Часовникът показва десет, небето е светло, но улиците са потънали в синкава сянка. Слънцето е някъде зад билото на планината и ще мине доста време, преди първият лъч да докосне покривите. Тази ежедневна сянка е причината селото да е предмет на любопитство за учени, журналисти и пътешественици от цял свят.
Нагледно обяснение дава височината на слънцето по обяд. Виганела е разположена на около 46 градуса северна ширина. В деня на зимното слънцестоене, около 21 декември, слънцето на тази ширина достига по обяд приблизително 20 градуса над хоризонта и нито градус повече. Равна местност би получила светлината му необезпокоявано, но когато зад гърба на селото стърчат склонове, които се издигат под много по-голям ъгъл, лъчите се губят зад тях. Според общоприетите данни слънцето изчезва от селото около 11 ноември и се връща чак около 2 февруари. Това са близо осемдесет и три дни, през които то е в небето, но не и над къщите.
Какво представлява полярната нощ
За да разберем защо заглавието на тази статия изисква уточнение, трябва да видим какво представлява истинската полярна нощ. Тя няма нищо общо с релефа. Причината за нея е самата Земя и начинът, по който се движи около Слънцето.
Наклонът на оста и движението на Земята
Земната ос не е изправена спрямо равнината на орбитата ни, а е наклонена с около 23,4 градуса. Този наклон не се променя през годината, докато планетата обикаля около Слънцето за приблизително 365 дни. В резултат през юни Северното полукълбо е насочено към Слънцето, а през декември е отклонено от него. Именно този наклон, а не разстоянието до светилото, създава сезоните. Много хора вярват, че зимата настъпва, защото Земята била по-далеч от Слънцето, но в действителност в началото на януари тя е най-близо до него.
Наклонът има още едно следствие, което се отнася до географската ширина. Около 66,5 градуса северна ширина минава Северният полярен кръг. На север от него през зимата има поне един ден, в който слънчевият диск изобщо не се показва над хоризонта. Заради пречупването на лъчите в атмосферата първата пълна полярна нощ настъпва малко по-навътре от самата линия. Колкото по-на север отиваме, толкова по-дълго продължава този период. Там слънцето не просто изгрява късно и залязва рано, а напълно изчезва за седмици и месеци.
Полярна нощ, кратък зимен ден и сянка от планина
Тук е важно да направим ясно разграничение между три различни случая.
Първият е обикновената зима. Така е например в България: денят е кратък, но слънцето изгрява и залязва всеки ден. В София през декември светлата част на денонощието е около девет часа. Това е ранно мръкване и късно съмване, но не е нощ, която не свършва.
Вторият е истинската полярна нощ. Слънчевият диск не се издига над хоризонта поне едно денонощие, а на по-високите ширини и за месеци. Дори тогава обаче не цари непрогледен мрак. Около обяд небето просветлява в синкави и розови нюанси, защото слънцето е точно под хоризонта и осветява горните слоеве на атмосферата. Учените различават няколко степени на здрач, а в най-северните места тъмнината наистина се задържа продължително.
Третият е сянката от релефа. Слънцето си остава над хоризонта, но не се вижда от конкретната точка заради планините. Това е случаят на Виганела. Той няма нищо общо с полярния кръг и заглавието на статията трябва да се чете в този смисъл.
Къде слънцето наистина не изгрява
Най-известните населени места с полярна нощ са на север от кръга. Град Тромсьо в Норвегия, на около 69,6 градуса северна ширина, е без слънце приблизително от края на ноември до средата на януари. Утчагвик (Utqiaġvik) в Аляска, до 2016 година наричан Баро, е на около 71 градуса северна ширина и остава без изгрев около два месеца, от средата на ноември до около 22 януари. Лонгийрбюен на Шпицберген, на около 78 градуса северна ширина, живее без слънчев диск над хоризонта от края на октомври до средата на февруари. А на самия Северен полюс слънцето е под хоризонта близо половин година.
Повечето от тези места са градове или научни селища, а не малки села. Затова историята на Виганела е добра отправна точка за разговор за тъмнината, но тя е различна от истинската арктическа зима.
Селото и истината зад заглавието
Слънцето във Виганела не „не изгрява“ в буквалния смисъл. То изгрява над хоризонта, но не над селото. Ако заглавието се прочете буквално, то би описвало място на север от полярния кръг. Истината е по-сложна и по-интересна: тя показва, че слънчевата светлина зависи не само от географската ширина, но и от релефа, на който се намира човек.
Ако някой от жителите се качи по склона към билото, ще види слънцето в небето дори през ноември. Колкото по-високо стигне, толкова по-ясно излиза от сянката. В истинската полярна нощ подобно решение не помага: слънцето е под хоризонта за всички наоколо и качването по склона не го връща.
Как се живее, когато слънцето липсва
Липсата на пряка слънчева светлина оказва въздействие върху хората независимо от причината. Според някои изследвания недостигът на светлина през зимата може да повлияе на биологичния часовник, на съня и на настроението. Специалистите описват състояние, наречено сезонно афективно разстройство, при което хората усещат умора, спад в настроението и по-голяма нужда от сън в тъмните месеци. Не всеки го изпитва, а изразеността му е различна, но според някои изследвания то е добре проучено и трябва да се приема насериозно.
Друго често обсъждано следствие е свързано с витамин D. Кожата го произвежда под въздействието на слънчевите лъчи, а при ниско слънце и оскъдна светлина този процес е ограничен. Затова в северните страни е обичайно през зимата хората да вземат добавки, а в най-тъмните региони дори да използват специални лампи с ярка светлина, които според някои изследвания помагат срещу зимната потиснатост.
Във Виганела ежедневието през тези месеци следва привичния алпийски ритъм. Улиците остават студени и сенчести, а прането, храната и разговорите се пренасят към закритите помещения. Не бива да приписваме на жителите обичаи, които не познаваме, но връщането на светлината след дълга сянка е събитие, което се отбелязва в много планински и северни общности. В Лонгийрбюен например градът е разположен в долина и слънцето стига до него едва около 8 март. Тогава местните празнуват Solfestuka, фестивала на слънцето. Това е почти огледален паралел на историята на Виганела: и там причината е релефът, а не само ширината.
Огледалото, което върна светлината в селото
Идеята селото да получи собствена слънчева светлина не е нова и не е случайна. Според публикуваните сведения тя е свързана с тогавашния кмет Пиерфранко Мидали и с инженера и архитект Джакомо Бонцани, който проектира решението. Замисълът е прост на хартия: щом слънцето е видимо от билото на планината, на склона може да се постави голямо огледало, което да отразява лъчите надолу към площада.
Огледалото е открито на 17 декември 2006 година. По публикувани данни то е с размери около осем на пет метра, тежи около 1,1 тона и е управлявано от компютър, който го завърта през деня така, че да следва движението на слънцето. Изработката и монтажът му са стрували към сто хиляди евро. През зимните месеци огледалото осветява площада на селото за приблизително шест часа на ден, а светлото петно покрива площ от порядъка на четиридесет квадратни метра.
Какво огледалото не може да направи
Отразената светлина е много по-слаба от прякото слънце и не променя климата на селото. Тя не го затопля като пролетен ден и не осветява всички улици. Озарява предимно централния площад, където жителите могат да седнат на светло, да пият кафе и да се срещнат. Това е смисълът ѝ: за селото светлината е преди всичко общностно пространство, а не отопление.
Примерът, който се разпространи
Историята на Виганела вдъхнови и други. В Норвегия градът Рюкан, разположен в тясна долина, също остава без пряко слънце през по-голямата част от зимата. Рюкан е основан в началото на двадесети век около индустриален комплекс, а още през 1928 година там е изграден лифт към планината, за да могат жителите му да стигнат до слънцето. През 2013 година на склона над града бяха монтирани три огледала с обща площ около петдесет и един квадратни метра, които осветяват централния площад през зимата. Така една малка алпийска идея се превърна в модел, който други селища с подобен проблем обмислят и до днес.
Какво ни показва тази история
Историята на Виганела ни напомня колко много приемаме светлината за даденост. Селото е своеобразен урок по география, физика и човешка находчивост едновременно. Когато слънцето излиза сутрин и залязва вечер, рядко се замисляме какво би се случило, ако не го виждаме по няколко седмици. Хората от селото познават това чувство от първа ръка и затова са готови да вложат пари, труд и изобретателност, за да си върнат поне част от него.
В обобщение, случаят показва три различни явления, които често се смесват: истинската полярна нощ заради наклона на оста и географската ширина, обикновената кратка зима и сянката на релефа. Именно третото обяснява Виганела и го прави толкова интересно.
Селото, в което слънцето не изгрява с месеци, е впечатляващ пример за това как природните особености могат да променят живота на една общност.
Виганела не се намира отвъд Северния полярен кръг и не преживява истинска полярна нощ. Високите планински склонове просто скриват зимното слънце от къщите и улиците, оставяйки жителите без пряка слънчева светлина за близо осемдесет и три дни годишно.
Най-запомнящата се част от историята е решението, намерено през 2006 г. Огромното огледало, монтирано на планинския склон, насочва слънчевите лъчи към централния площад и превръща едно необичайно инженерно съоръжение в символ на човешката изобретателност. То не може да затопли цялото село или да освети всяка улица, но осигурява нещо ценно – място, на което хората отново могат да се събират под пряката слънчева светлина през най-тъмните зимни седмици.
Случаят с Виганела ни напомня и колко е важно да различаваме истинската полярна нощ от сянката, създавана от планинския релеф. Двете явления могат да изглеждат сходни за хората, които ги преживяват, но причините за тях са различни. Докато в полярните райони слънцето остава под хоризонта заради наклона на земната ос, във Виганела то продължава да се движи по небето, скрито зад околните върхове.
Селото, в което слънцето не изгрява с месеци, доказва, че дори малките населени места могат да предложат големи уроци по география, технологии и приспособяване към природата. Историята му ни кара да погледнем по различен начин на нещо, което обикновено приемаме за даденост – възможността да посрещнем деня на слънчева светлина. А огледалото над Виганела остава напомняне, че понякога едно нестандартно решение е достатъчно, за да промени усещането за цяла зима.
Статията е с образователна и информационна цел.
