Скарабеят е един от най-разпознаваемите символи на Древен Египет и същевременно един от най-неочакваните.
Зад гладкия му каменен гръб стои насекомо, което прекарва живота си в търкаляне на топки от животински тор. Въпреки това египтяните го гравирали върху пръстени, зашивали го в мумийни превръзки и дори го изсичали от гранит в монументален мащаб. Как едно толкова скромно създание се превръща в амулет, носен от занаятчии, свещеници и фараони?
Отговорът се крие на пресечната точка между внимателното наблюдение на природата и силното религиозно въображение. Древните египтяни не живеели в свят, разделен на „наука“ и „вяра“: всичко, което се движело, растяло или изчезвало, можело да бъде знак за по-голям космически ред. В този текст ще разгледаме какво представлява самият бръмбар, как се стига до свещеното му значение, защо хората го носели върху себе си и какво ни казват откритите предмети, от дребните печати до паметните надписи на владетелите. По пътя ще отделим онова, което историците знаят със сигурност, от предположенията и от съвременните легенди.
Какво представлява скарабеят като насекомо
В биологичен смисъл скарабеят е торен бръмбар, представител на семейство Scarabaeidae, към което принадлежат хиляди видове по света. С Древен Египет най-често се свързва видът Scarabaeus sacer, чието латинско название означава „свещен скарабей“ и най-вероятно му е дадено именно заради египетската му слава. Трябва да подчертаем, че египтяните не са имали научна класификация, затова не можем да кажем със сигурност кой точно вид са наблюдавали. Вероятно са имали предвид няколко близки вида торни бръмбари, обитаващи долината на Нил и околните пустинни краища.
Ключът към всичко е храненето. Торните бръмбари се хранят основно с изпражненията на тревопасни животни, които съдържат полусмлени растителни частици и много течност. Щом намери прясна купчина, скарабеят отделя парче от нея, оформя го в почти съвършено кълбо и започва да го търкаля. Най-странната подробност е, че често го прави заднешком: стъпил на предните си крака, той бута топката със задните, а понякога се катери върху нея, за да се ориентира.
Бързането има смисъл. Край купчината конкуренцията е жестока и други бръмбари с радост ще откраднат чуждото кълбо. Затова скарабеят го отдалечава в по-скоро права линия и го заравя в земята, където го изяжда на спокойствие. Изследователи са установили, че при тази ориентация торните бръмбари ползват слънцето и поляризираната светлина, а някои видове дори светлината на Луната. Изследване, публикувано през 2013 година, показва, че торни бръмбари в Южна Африка се насочват и по Млечния път. Всичко това е научно доказано за съвременни видове, но не бива да го пренасяме автоматично върху разсъжденията на древните египтяни.
Има и втора употреба на топките. Женската оформя по-голямо крушовидно кълбо, заравя го и снася яйце в него. Ларвата расте вътре, храни се с материала около себе си, а след време от пръстта излиза възрастен бръмбар. Именно тук природата поднася на наблюдателния човек почти готова метафора: от безжизнена топка пръст се появява живо същество. Тъй като египтяните вероятно не са следили какво се случва под земята, появата на бръмбара лесно можела да им изглежда като малко чудо.
Защо скарабеят бил свещен в Древен Египет
Египетската религия била плътно вплетена в природата. Разливът на Нил, изгревът, пустинята, животните около селищата, всичко това било прочитано като език на божествените сили. Египтяните почитали различни животни, като бикове, котки, соколи, ибиси и крокодили. Според повечето изследователи това не означавало, че самото животно е всемогъщ бог, а че в него се вижда отражение на определено божествено свойство: бдителност, плодовитост, закрила или мощ.
При скарабея това свойство било обновлението. Египетската дума за бръмбара звучи близо до глагола „хепер“, който означава „ставам“, „възниквам“, „идвам в битие“. Езиковата близост вероятно е засилила символиката: скарабеят бил буквално „онзи, който става“. Освен това самото му поведение, топката, която се превръща в нов живот, се вписвало в една от централните идеи на египетското мислене, а именно че светът не е завършен веднъж завинаги, а се създава наново всеки ден.
Много по-късни гръцки автори, например Плутарх, твърдят, че египтяните вярвали, че скарабеите са само мъжки и сами се пораждат от топката. Тези сведения идват от гръцко и римско време и не е сигурно, че отразяват ранни египетски представи. Те обаче показват как древните наблюдатели са разбирали символиката: скарабеят бил знак за живот, който възниква от привидно мъртво вещество.
Хепри: богът, който изгрява с лице на бръмбар
Връзката между скарабея и божеството Хепри е сред най-добре засвидетелстваните в египетската религия. Името на Хепри произлиза от същия корен „хепер“ и може да се разбира като „Онзи, който става“. Той олицетворява слънцето при изгрев, момента, в който светът излиза от мрака и започва нов ден.
Египтяните виждали слънчевия бог в различни образи според времето на деня. Сутрин това бил Хепри, по пладне Ра, а вечер Атум, старият творец, свързван със залеза. Нощем слънцето, според представите им, преминавало през подземния свят Дуат (мястото, където се движат мъртвите и боговете в нощните часове), за да се роди отново на изток. Хепри бил образът на това раждане, а скарабеят станал неговото живо въплъщение.
Изобразяват го по няколко начина. Понякога е просто бръмбар, често с разперени задни крака, които държат слънчев диск. Друг път е човешка фигура с глава на скарабей или с бръмбар, поставен на мястото на главата. Тези образи се срещат върху стенописи в гробници, върху саркофази и папируси, а в някои от тях бръмбарът пътува заедно със слънцето в божествената му лодка. Често Хепри се слива с Ра в общи образи, защото египетските богове лесно се съединявали и разделяли според нуждата на текста или ритуала.
Скарабеят като символ на слънцето
Представите на египтяните за пътя на слънцето по небето не били единни, и това не ги затруднявало. Една от най-разпространените описвала слънцето като небесна лодка, която плава по тялото на богинята на небето Нут. В нея слънцето бива поглъщано вечер и родено отново сутрин. Друга представа използвала образа на бръмбар, който тласка слънчевия диск пред себе си. Двете идеи съжителствали без противоречие, защото египтяните възприемали различните образи като допълващи се начини да се говори за една и съща тайна.
Тук е важно да разграничим религиозното от научното. Съвременната наука показва, че скарабеят не търкаля топката, за да „подражава“ на слънцето. Топката е храна или люпилня, а слънцето е просто ориентир в небето. Египтянинът обаче не е търсел биологично обяснение, а смисъл. Зрителната аналогия, малко кълбо, което се движи по земята, и голямо кълбо, което се движи по небето, била достатъчна, за да се превърне насекомото в живо подобие на космическия порядък. Скарабеят и слънчевият диск си приличат по форма, но не бива да четем в тази връзка древна „астрономическа теория“, а по-скоро поетично и религиозно виждане, изразено чрез символ.
Защо древните египтяни носели скарабея като амулет
Амулетът е малък предмет, на който се приписва защитна или благотворна сила. В Древен Египет такива предмети били нещо напълно обичайно. Египтяните разглеждали магията, наричана „хека“, не като суеверие, а като законна сила, която пронизва света и с която боговете поддържат реда. Лекарят, свещеникът и майсторът на амулети работели с нея по различен начин, но в една обща рамка. Затова носенето на защитни символи било разумна предпазна мярка, а не странност. Скарабеят се вписвал в тази рамка съвсем естествено.
Какво обещавал скарабеят на онзи, който го носел
Скарабеят не бил единственият амулет в египетския свят. Окото Уаджет например се свързвало конкретно със здравето и защитата от зло, а ключът на живота, наречен анкх, с жизнената сила. Скарабеят носел по-общо обещание: за обновление, за продължаване на живота и за покровителство на слънчевия порядък. Който го носел, по някакъв начин се поставял под закрилата на този порядък.
Когато говорим за защита от болести, нещастие и опасности, добре е да сме предпазливи. Нямаме списък с „предназначения“ на скарабея, написан от самите египтяни. Знаем какво е изобразено върху тях, къде са намирани и как са били носени, и от това можем да заключим, че хората са търсели в тях благополучие, жизненост и благосклонност на божествените сили. Думата „късмет“ в съвременния смисъл е по-скоро наша интерпретация, отколкото египетска категория.
Скарабеи за живите и за мъртвите
Приживе скарабеят се носел като пръстен, закрепен върху завъртащ се обков, като висулка на връв или като част от колие и гривна. Основата, гладката плоска долна страна на бръмбара, била място за гравиране. Там майсторите изобразявали имена и титли, символи за живот и добро, спирали и завъртулки, растения и животни, понякога боговете. Така предметът бил едновременно украшение, амулет и печат, като границата между тези функции често е размита.
В погребенията ролята се променяла. Скарабеи се поставяли в гробове, мумии били обвивани с тях, а върху гърдите на покойника понякога се слагал голям крилат скарабей, който символизирал крилатото обновяване на слънцето. Тук вече не ставало дума за защита от всекидневни беди, а за преминаване в друго състояние на битието. Мъртвият вярвал, или по-точно близките му вярвали вместо него, че както слънцето се ражда всеки ден, така и човекът ще се събуди след смъртта. Скарабеят бил видимият знак на тази надежда.
Сърдечният скарабей и Книгата на мъртвите
Най-известната погребална разновидност е сърдечният скарабей. За да го разберем, трябва да знаем как египтяните виждали човека. Според тях седалището на мисълта, чувствата и съвестта било сърцето, а не мозъкът. Затова при мумифицирането сърцето обикновено се оставяло на мястото си, докато мозъкът най-често се изваждал и изхвърлял.
В египетското представяне на отвъдния живот сърцето на мъртвия се претегля на везна в Залата на двете истини. На другото блюдо стои перото на Маат, богинята на истината и световния ред. Анубис, богът на мумифицирането, наблюдава везните, Тот, богът на писането, отбелязва резултата, а страховитото същество Амат, наричано Поглъщачката, чака да погълне сърцата на неправедните. Ако сърцето е леко като пера, покойникът бива допуснат до вечния живот.
Сърдечният скарабей се поставял върху или близо до мумията, в областта на гърдите. Обикновено бил изработен от тъмнозелен камък, често с рамка от злато, а на долната му страна било гравирано заклинание, известно в съвременната наука като заклинание 30B от Книгата на мъртвите. Нека поясним и това название: така се нарича сборникът от заклинания, който египтяните ползвали за отвъдния живот. Самите те го наричали нещо като „Заклинания за излизане през деня“. Текстът се обръща към сърцето и го моли да не се изправя като свидетел срещу своя притежател по време на съда.
Тук е нужна мярка. Обикновено се казва, че скарабеят „спасявал“ душата от осъждане, но египтолозите обясняват функцията му по-внимателно. Той бил част от по-голяма система от ритуали, заклинания и амулети, а не самостоятелна гаранция. Сърдечни скарабеи са познати предимно от погребения на хора с достатъчно средства, не от всички гробове. Един от най-ранните известни екземпляри се свързва с владетел от XVII династия, а по-късно обичаят се разпространява. Относно точното му значение съществуват различни научни интерпретации: дали целта била да се „обезвреди“ сърцето, дали да го защити, или да подсигури целостта му в отвъдното.
Как изглеждали амулетите с форма на скарабей
Скарабеят, изработен като амулет, има три основни части: изваяна горна страна, която наподобява тялото на бръмбара с изразена глава, нагръдник и крилни щитове; детайлите на тялото; и плоска основа за надписи. По дължината на тялото обикновено имало отвор, през който се прекарвала връв или метален щифт.
Материалите били разнообразни. Най-често се срещат стеатит (мек камък, известен още като талк, лесен за гравиране и често покриван с глазура) и фаянс. Египетският фаянс не е керамиката, която наричаме така днес: той е направен предимно от кварцов пясък и се покрива със стъкловидна глазура, най-често в сини и зелени нюанси. Тези цветове не били случайни, защото сред египтяните зеленото се свързвало с растежа, а синьото с небето и водата. За по-скъпите изделия се използвали твърди камъни като яспис, карнеол, аметист, лапис лазули и обсидиан, а в по-късни епохи и стъкло.
Най-красивите екземпляри се различават от обикновените по финеса на изработката. При масовите амулети детайлите са схематични, а надписите често са просто декоративни знаци. При изящните предмети ясно се виждат тънко прорязани крака на бръмбара, рамки от злато и красиво гравирани текстове. Един от най-известните примери за изискано използване на скарабея е нагръдникът от гробницата на Тутанкамон, чийто централен бръмбар е изработен от вид природно стъкло, открито в Либийската пустиня. Този предмет не е сърдечен скарабей, но показва до какви висоти стига занаятът.
Скарабеите през различните епохи
Първите предмети, наподобяващи скарабей, се появяват към края на Старото царство и през Първия преходен период. В началото те служели главно като печати. През Средното царство (приблизително 2000–1700 г. пр. Хр.) използването им се разраства: скарабеите се превръщат в печати за глинени запечатвания върху съдове и документи, а в крепости в Нубия са намирани такива отпечатъци. Върху основата на печатите често фигурират имена и титли на чиновници.
В Новото царство (около 1550–1070 г. пр. Хр.) скарабеят добива по-ярка религиозна роля. Именно тогава се разпространяват сърдечните скарабеи, а великите владетели използват големи скарабеи с надписи. През Третия преходен и Късния период се срещат крилати скарабеи върху гърдите на мумии и във всички видове ковчежни украшения. В Птолемейско и римско време обичаят продължава, макар значението да се променя заедно с религиозната среда. Така скарабеят е един от малкото символи, които се запазват в египетската култура в продължение на повече от две хилядолетия.
Възпоменателните скарабеи на фараоните
Особена група представляват големите скарабеи с дълги текстове, които са използвани като своеобразни кралски известия. Най-известната серия принадлежи на Аменхотеп III от XVIII династия. Върху тях са записани събития от управлението му, и то в сбита форма, подобна на съвременно съобщение.
Едни от скарабеите описват лов на диви лъвове, като според надписа фараонът е убил над сто животни в първите десет години от управлението си. Други обявяват брака му с велика царска съпруга Тие и назовават родителите ѝ Юя и Туя, нещо необичайно за египетски текст, защото те не били от царско потекло. Трета група отбелязва пристигането на митанийска принцеса на име Гилухепа с многобройна свита, което показва дипломатическите връзки на Египет с Митани, царство в Северна Месопотамия. Има и скарабей, в който се говори за копаенето на голямо изкуствено езеро за царицата. Запазени са десетки такива предмети в различни музеи.
Тези текстове трябва да се четат като царска пропаганда, не като безпристрастно описание. Числата и формулировките са изградени така, че да подчертаят мощта на владетеля. Въпреки това те са безценни, защото ни дават поглед върху онова, което царят е искал да се знае за него. Значително по-различен по размер и предназначение е колосалният скарабей от гранит, поставен край свещеното езеро в храма в Карнак, който се свързва с култа към слънцето.
Как археолозите откриват и тълкуват скарабеите
Скарабеят е сред най-често откриваните египетски предмети. Той е малък, траен и масово произвеждан, затова го намираме в гробове, селища, храмове и складове. Именно това ги прави изключително ценен източник на информация.
Първо, те показват религиозните и погребалните практики. Мястото, където е намерен един скарабей, на ръката, в ковчега или върху гърдите, подсказва как е бил използван. Второ, материалите и качеството на изработка говорят за социалния статус и за занаятчийските центрове. Трето, надписите с имена на фараони понякога помагат при датирането, но с важна уговорка: скарабей с името на владетел не винаги е изработен по негово време. Имената на някои велики фараони, например на Тутмос III, продължават да се изписват върху предмети векове след смъртта им, в знак на почит или защита. Затова археолозите разглеждат стила, материала и находището заедно, а не се доверяват на едно име.
Накрая, разпространението на скарабеите разкрива връзки между общества. Когато скарабей от египетски тип се намери далеч от Нил, той може да говори за търговия, дипломатически подаръци, пътуващи занаятчии или просто за мода, и всяко от тези обяснения изисква внимателна проверка.
Скарабеят извън Египет
Скарабеят пътува широко. През Втория преходен период, когато в Делтата на Нил управлявали хиксоските владетели, скарабеи с египетски образци се срещат в Леванта. Известен пример за далечното разпространение на предмети от този кръг е алабастров капак с името на хиксоския владетел Хиян, открит на остров Крит, в Кносос.
По-късно финикийските занаятчии, жителите на търговските градове на Източното Средиземноморие, започват да правят собствени скарабеи, често от зелен яспис, като находки от Тарос в Сардиния са добре известни. Египетски и подражателни скарабеи са открити на остров Родос, в гръцкото селище Навкратис в Делтата на Нил и в гробове на остров Иския в Италия, където е бил гръцкият търговски пункт Питекусай. Етруските, народът в средна Италия, от VI в. пр. Хр. насам изработват скарабеи от карнеол с изображения от гръцката митология.
В тези случаи често се променяло и значението. Етруски скарабей със сцена от Омировия цикъл вече не е слънчев амулет, а бижу и печат. Така формата пътува по-лесно от религиозния ѝ смисъл, нещо, което е добре да помним, когато разглеждаме предмети извън Египет.
Митове, заблуди и съвременни интерпретации
Около скарабея има много недоказани твърдения. Една от най-разпространените заблуди е, че египтяните „обожествявали“ самия бръмбар в буквалния смисъл. Реалната картина е по-фина: скарабеят бил проява и символ на божествен принцип, свързан с Хепри. Друго широко разпространено мнение е, че всеки скарабей е сърдечен скарабей. Не е така: огромното мнозинство са обикновени амулети и печати.
Често се твърди още, че скарабеят дава универсална защита, че излъчва специална енергия или че подобрява съдбата на онзи, който го носи. Няма исторически данни, които да потвърждават такива твърдения за египетското време. Те са по-скоро съвременни вярвания, свързани с модерната духовност. Можем да кажем, че древните египтяни приписвали на скарабея определени сили в рамките на своя светоглед, но не можем да твърдим, че тези сили са реални.
И накрая, популярната култура също внася свои измислици. Филмовата поредица „Мумията“ от края на XX век представя скарабеи като хищни насекоми, които поглъщат хора. Това е чиста холивудска фантазия, без никакво основание в египетската религия.
Скарабеят днес
И въпреки всичко скарабеят остава изключително жив символ. Интересът към него се засилва след военния поход на Наполеон в Египет през 1798 година и достига нов връх след откриването на гробницата на Тутанкамон през 1922 година. В този период египетските мотиви влизат в бижутерията, архитектурата и дизайна, включително в стила арт деко.
Днес скарабеят се среща върху огърлици, пръстени, татуировки, корици на книги и логота. Във въображението на съвременния човек скарабеят олицетворява мистерия, древност и обновление. Присъства и в популярната култура, например в комиксите за супергероя Блу Бийтъл, чиято сила идва от извънземен бръмбар.
Разликата с древността е съществена. Египтянинът виждал в скарабея част от действаща религиозна система, в която амулетът имал реална функция на закрила и прераждане. За днешния човек той е най-вече естетически и културен знак, понякога личен талисман. Това не го прави по-малко интересен, но подсказва, че значението на един символ се променя заедно с хората, които го носят.
Защо скарабеят остава толкова загадъчен
Скарабеят е в центъра на една от най-красивите идеи в историята на човечеството: че смъртта не е край, а прелом, подобен на нощта между два изгрева. Египтяните нямали нужда да измислят тази идея на празно място. Те я намерили в най-обикновеното явление: насекомо, което бута топка пръст и от нея, на пръв поглед по чудо, се ражда нов живот.
Може би точно затова скарабеят продължава да ни привлича. В него се срещат природата, която виждаме, религията, която не можем напълно да разберем, смъртта, от която се страхуваме, и надеждата за възраждане, която споделяме с хората отпреди хиляди години. Много въпроси за него остават отворени: колко точно е вярвал всеки носител, как са се променяли значенията и какво са мислили обикновените хора, а не само писарите. Но едно е ясно: малкият бръмбар, избран от египтяните за символ на слънцето, живота и възраждането, е достигнал до нас като един от най-трайните знаци на човешкото търсене на смисъл.
